Името на Антоан-Луи Бари е забележително за паметта на френската пластична традиция и е измежду най-прочутите световни майстори при скулптурното пресъздаване на животни. С най-известните за работата си като анималист - именно художник на животни – той оставя диря като страстен и трудно достижим майстор в този род жанр...

Антоан-Луи Бари е роден в разбунтувалия се Париж, на 24 септември 1796 г. Животът на скулптора преминава през един от най бурните периоди на френската история – реставрацията на две империи, избухването и потушаването на две революции и обявяването на три републики. Няколко години преди смъртта си на (25 юни 1875 г.), Бари е свидетел и на ужасите, които пруските войници нанасят над родината му и особено на столицата. 

Причисляван към школата на романтизма, художникът наистина е един от творците на страстите и на движението. Дълбоко емоционално отразява психологията на своето време и ужаса от неочакваното, както и борбеността, изпълнили дните на неговия век...
Отначало в развитието си като чирак в златарска работилница, младежът е стимулиран да търси своето място и индивидуалност като приложник и художник. Желанието за уроци и повече знания, го отвеждат за кратко в ателието на скулптора Франсоа-Жозеф Босио. Там младежът също ще види и как превратно времето ще съчетава полярно противоположните преживявания на този вече иначе признат творец с политическата действителност. 

Бари е свидетел как на учителя му възлагат внушителни и авторитетни поръчки (например Босио прави прочутата скулптурна композиция над Триумфалната арка), а по-късно му отнемат всички титли и привилегии... Посочената композиция е в чест реставрацията на Бурбоните и завръщането им във властта. Творбата на Босио заменя прочутите крадени коне от Венеция, които Наполеон донася в Париж сякаш по традиция, защото още кръстоносците са ги плячкосали при разграбването на Константинопол, където първоначално статуите са били пред Хиподрума, за да се озоват във Венеция. (След надмощието над Наполеон и политическият му крах, трофеите отново се връщат на площада пред венецианската Синьория.)

Съществен се оказва и контактът на младия човек с наставленията, които получава в ателието на барон Антоан Гро - един от върховете на романтичната школа. Баронът рисува подвизите на Наполеон и печели огромна популярност, която обаче се разминава с неговите очаквания и амбиции – подложен на критика, а и очевидно отстъпващ пред динамиката на процесите в изкуствата, Гро се самоубива в Сена...

Академията дарява на Бари възможността да намери, оформи и развие своите интереси към изобразяване на животните. Атмосферата така се харесва на младия човек, че той завършва с отличия няколко години от следването си – 1819, 1820 и 1823 г.
През 1819г. разработва темата Мило от Кротон се бори с лъв на медальон, чиято изработка му печели също награда. Разходите по следването си, Бари покрива, като работи именно фигури на животни при златари, за техните ювелирни задачи... В този период младежът често ходи в създадената от Бернандин дьо Сент-Пиер кралска менажерия с животни във Версай и прилежащата в съседство Голяма галерия, включваща музеи за еволюцията на минералогията, палеонтологията и зоологията.

За Бари наблюдаването на екзотичните животни директно се съчетава и със събиране и четене на научна литература по тези теми. Знае се със сигурност, че младежът е проявил интерес да възприеме например научните тези на Бернард-Жермен де Лакепед.
Лакепед е бил измежду онези наистина универсални личности, които освен интерес в естествената история и главно влечугите, пише дори опери (одобрени от Глуг). Известността му го поставя сред фигурите на Великата френска революция и ще бъде запомнен като силен противник на терора и репресиите. Постига стремглава политическа кариера – става председател на Сената и е пер на Франция, но не изостава като автор и отпечатва поредици от многотомни научни изследвания... 

Художникът събира книгите и на Жорж Кювие, който е най-влиятелният защитник на катастрофизма в научното пространство по онова време, наричан барон Кайман (научните имена на редица животни са с това му название). Негов брат пък е Жорж Кювие, отговорник на зоопарка в парижката ботаническа градина. Чрез методите на сравнителната анатомия и поведение, достига до извода, че най-примитивно е поведението на гризачите, а най-сложно при маймуните. Кучето, конят и слонът заемат междинно положение. 

Кювие прави опит да установи къде е границата между инстинкта и ума на животното. Своите експерименти провежда с бобри. В резултат на проведените наблюдения констатациите му са, че инстинктът е шаблонен и неизменен. Той е вроден акт на поведение. За разлика от него интелектът на животното зависи от индивидуалния опит.

Големият принос на романтизма е качеството му да промени напълно подхода на дотогавашната култура и да я превърне в търсене на особеното, различното, тайнственото, необясненото в живота на хората и времето.. Много често „различният” е определен като човекът от Изтока. (В действителност изкуството търси екзотичната личност, която обитава древните и непроучени земи, очароващи пътешествениците – Египет, Турция, Северна Африка...). Школата на романтиците се осъществява през една епоха на отваряне – отваряне към външния свят, отваряне за нови морски пътища вследствие на развитието на търговията, отваряне на мисълта, която се освобождава от редица предразсъдъци. Изтокът предразполага среща с друга историческа еволюция: географска, политическа и културна, сред които европейските творци търсят своите предпочитания, разбира се, и с всички рискове за фалшифициране, които липсата на опит и шокът пред неочакваните подробности допуска.

Европа на XIX в. се интересува от Изтока, а съответно и от действителността там, защото това се оказва модерно за нейната култура и философия . Сякаш дълбоката причина е, че човекът от Запада, се оказва отегчен от своя свят. Но и не просто иска да опознае нещо ново, а дори да създаде друга заобикаляща ги реалност. Сред нея романтикът намира материал за новото си творение – суровина, която никога дотогава не е използвана, а именно фантазията, емоцията, чувството, проникването в инстинкта. Героят на романтизма притежава същността да избере ролята си на борец или на победен.

Младият Бари води своите проучвания не само сред истинската природа – след 1823 г. прерисува животните, видени от Йожен Дьолакроа в Северна Африка. Дьолакроа, най-изявеният майстор в романтичното направление, е запленен от възможността да пътува сред Ориента и донася много впечатления. В тях е отразена неспокойната природа в общуването между хората от пустинята, сражения, живота в харемите, празниците. След него става дори модно да се посещава Източна Европа или Северна Африка и да се наблюдават, доколкото било възможно, обичаите на мюсолманските народи. От друга страна именно Дьолакроа възкресява динамичните живописни методи на знаменития Рубенс, който величаел силата и красотата на борбата, а и чрез динамиката във формата, умеел да пресъздава нейното чувствено съдържание.

След всичко, което проследяваме до тук, логични са темите, с които се Бари се появява пред своята публика. През 1831 г. той излага пластиката „Тигър напада крокодил”, а през 1832 г. утвърждава стила си в „Борба между лъв и змия”. Творбите му правят впечатление с зареденото в тях неистово напрежение. Пластиките „Освобождаването на Анжелика от Роджър, яздещ хипогриф” (1840 г.), „Тезей убива минотавъра” от 1847 г., „Сражението между лапоитите и кентаврите” от 1848 г. , както и серия миниатюри придобиват значителна популярност и влияние над скулптурната насока на онова време.
Но не единствено талантът на Бари приключва в пластика в малките форми – напротив, за градината на Тюйлери, Бари изработва серия лъвове и тигри в сложни композиции, чието съдържание разкрива теми за „Войната, силата, редът и мирът”. Негов лъв символизира Юлската колона на площада на Бастилията, която остава знак за памет, свързана с жестоката смърт на 504 граждани, убити между дните на 27 и 29 юли при революцията от 1830 г., детронирала Бурбонската династия. От друга страна, позоваването на лъва и звездите от летни съзвездия е от значение за идентифициране изгряващата Орлеанска монархия...

Чрез пресъздаването на дивото, Бари въплътява представата си за заложените в човешката природа преддуховни обективности. Един свят, който трябва да бъде разтворен пред очите на зрителя с цялата му откровенност. Почитателите на твореца го виждат в един успореден ред с творци като Уилям Блейк и неговото програмно за стила и епохата стихотворение „Тигърът”. Текстът на това произведение е бил възприеман като ненадминат модел за пресъздаване описанието на животното и неговия романтичен символ. Тигърът притежава чертите на могъщо, полубожествено и безсмъртно същество. Блейк описва звяра в разходката му през гората, горящ от огнената си страст, с която е роден. Поетът е изумен как Бог би могъл да обуздае огъня, за да го превърне в подобно великолепно създание. 

Тигър, тигър, лумнал в мощ
като факла в мрачна нощ,
кой безсмъртен взор, коя ръка
те вгради в таз дива красота? 

Тук можем да припомним думите на нашия голям поет Атанас Далчев, че "знам само това, че този човек, Уилям Блейк, пише като самата природа - ако природата пишеше." и без никакво съмнение можем да ги съотнесем и към френския скулптор... 

Биографите на скулптора посочват, може би в сравнение с други, славата идва при Бари в значително по-късните му години. През 1852, той излага бронзовата пластика „Ягуар е хванал заек”, с която се утвърждава окончателно като художник-анималист. Две години по-късно е назначен за професор по рисуване в Музея за натурална история, но Академията за изящни изкуства му обръща внимание и го привлича сред своите членове едва през 1868 г. А фактически след този акт на признание, от ателието му не се явяват авторски творби – той наистина е вече стар и болен.

Днес се счита, че Бари показва майсторство в изображенията си на животни, чиято завидна реалистичност и естественост се допълва от факта, че творецът сякаш познава нравите и средата на своите модели. А къде я бе изучавал? Бари няма възможност да предприеме пътувания сред джунглите или през още белите места на картите от света. Иронично е да го отбележим, но за него ПРИРОДАТА единствено са били зоологическите градини и музеи в собствения му роден Париж! Останалото е художническото въображение... 

Силата на творческите фантазии правят от художника един от най-прецизните изразители на тенденциите на философията, зараждаща се по онова време. Отхвърлящ редица проекции, с които човекът е придал на божествата си своите нравствени илюзии, често напълно непосилни за индивида, човекът се е обградил с лъжеобраз на своето съществуване... Разбира се, подобно всяко последователно творчество, скулптурите на Бари, макар и опити към различно светоусещане, носят заряда към една истина. В тях ще бъде предречена „волята за власт”, която Нитче ще изрази в творчеството си, а и са път към света на безсъзнанието, което ще ни отведе към Фройд и Юнг...

Всъщност великият Париж се превръща от поетите и художниците в наблюдателница към тайните посоки на планетата. Изобразяваните от тях страсти могат да са въплътени в различни герои. Нима Алфред дьо Вини не описа кончината на обградения вълк с толкова детайлна наблюдателност.

Вълкът приклекна в миг и погледът му блесна,
той беше заграден отвред с врагове,
разбрал, че от смъртта не ще се отърве,
пригризвайки врата на първото ни куче,
и жертвата си той все стискаше с бяс.
Макар че , с дружен залп прострелян бе от нас,
макар че, нож след нож в неговата плът се врязваха дълбоко...
Уви – помислих аз, - „човек” е гордо име,
но как да се държи в последния си час,
животни, аз научих го от вас.

Или Льоконт дьо Лил сякаш направо рисува хищник в стихотворението си „Сънят на ягуара”.

Ей тук убиецът на биволския род,
край стволове с мъх покрити леко стъпва,
жесток и уморен, с равномерен ход,
опашката му все към хълбока потръпва...

Бари носи в сърцето си на художник подобно в силата си око. Той вижда страстта и движението в различни моменти на живота и също така майсторски ги претворява чрез обитателите на фауната.
 

[Редактирай]