Антонен Арто, един от големите носители на идеи за театъра на ХХ век, е роден през 1896 г. в Марсилия, Франция. Изявявал се е и като оригинален художник.

1924-1928 – членува в групата на сюрреалистите.
1947 – прави изложба в Париж.
1940-те - Изложби: Париж и Ню Йорк
От детските си години Арто е редовен пациент на психиатричните клиники.
1920 - Установява се в Париж, пише поезия, играе в театър, рисува портрети, пейзажи, натюрморти. Нервни разстройства, лечение, опиум "срещу мъчителните болки и страхове".
1926 - Играе роли и пише за Театъра на Алфред Жари.
1932 - Идеи за реформиране на театъра - манифест - "да премахне диктатурата на речта, да работи със звуци, светлини, жестове, мимики". Театърът разкрива лицемерието и лъжите в живота, премахва маските - за "театър на жестокостта". "Гласът, равен на всеки друг елемент в представлението."
1930-те - Арто изпълнява главни роли в няколко филма. Пристрастен към опиатите; лечение.
1936-1937 - Пътува из Мексико, Ирландия, пише книги, рисува.

1937 - Настанен е отново в психиатрична болница "Света Ана" с остра форма на шизофрения; лечение с електрошокова терапия. Арто рисува портрети, автопортрети, геометрични форми, телесни части, бесилки, пирони, кости - садистични детайли. Пише проклятия, магически знаци върху скъсана хартия със следи от изгорели фасове и рисунки в полетата. Периоди на писане и рисуване. Рисува глави с въглен, автопортрети в яростен маниер, чупейки материала, работи в условията на болка и крайно страдание. "Само Ван Гог знаеше как да направи от една глава портрет." Джавомети, М. Дюшан, Андре Бретон (1930-те) посещават Арто в болницата южно от Париж. "Ние не сме свободни. И небето може все още да се провали над главите ни. И театърът е създаден да ни научи преди всичко на това."

През 20-те Арто отива в Париж, занимава се с актьорство и поезия (първия сборник стихове "Небесна игра на табла", "Кореспонденция с Жак Ривер"), малко по-късно се включва в групата на сюрреалистите. В края на 1926 г. заедно с Роже Витрак и Робер Арон основават театър "Алфред Жари". Имат четири спектакъла от осемте си постановки.
През трисейтте години на ХХ век Арто извежда теории за сюрреалистичния "Театър на жестокостта". Базирайки се на фантазията и ритуала, този вид театър разбива възприятията на зрителите, атакувайки техните дълбоко вкоренени страхове, опасения, страстни желания, които обикновено са потиснати. Фурстрира хората с гледката на техните собствени инстинкти без защитата на цивилизацията.

Последователно шокира публиката и предизвиква обратна реакция, екстремните човешки природи (обикновено лудост и перверзии) са живописно представени на сцената. Това донякъде е антилитературен бунт, "Театърът на жестокостта" обикновено минимализира текста, набляга на писъци, нечленоразделни крясъци, плачове и символични жестове. Арто се опитва да докаже, че театърът трябва да подчини литературния текст на мимиката, музиката, жеста. Тези идеи са реализирани в продукцията "Ченчи" (1935 г., автор, режисьор и актьор е Арто), но наистина са изложени в теоретичната му творба "Театърът и неговият двойник". Едва след Втората световна война, обаче те придобиват по-осезаема форма
С творбите си Арто ни връща към началото, към едно емоционално изразяване от свободно плаващи знаци - "антропологически поглед" отвътре. Рисува големи цветни рисунки (1945). Освободен е от психиатричната клиника (1946). Арто рисува, много пише против религията, семейството, медицината, социалните институции. Издава книга за Ван Гог, чете публични лекции, участва в бунтарски акции и радиопредавания.
1946 - Арто се завръща в Париж зависим от опиума.

Създава серия автопортрети, глави, фигурации. Психически разстроените му творби ни връщат към "изворите" - изкуството на "примитивните" общества, децата, аутсайдерите и психотичното творчество. "Животът ми всеки миг и най-вече нощем е непрекъсната битка срещу смъртта."
Арто размества сценичното пространство и границите между изпълнителя и публиката, представя митични спектакли, включващи словесни заклинания, болка, писъци, вибриращи светлини, огромни марионетки, конструкции на няколко етажа извън сцената, която в обичайния смисъл не съществува. Противно на мнението на много, Арто мисли, че театърът е не само психологически, но и пластически, движенчески. Обръща специално внимание на дишането. За всяко чувство, за всеки скок в човешката емоционалност, има съответен начин на дишане, който е подходящ и го предизвиква. "Актьорът е атлет на сърцето... И аз мога с йероглифа, на един дъх, да преоткрия идеята за свещен театър." Според Гротовски, анализирани като практическа система, принципите на Арто водят до "стереотипен жест за всяка една емоция".

Арто оставя значително и интересно творчество: "Теглилка за нерви", "Изкуството и смъртта", "Хелиогабал, или коронованият анархист", "За едно пътуване в земята на тарахумарите", "Нови откровения за битието", "Индианска култура", "Съучастници и изтезания" и още публикувани преди и след смъртта му.
"В този театър всяко творчество идва от сцената, намира своя превод и даже извора си в таен психически импулс, който е Словото отпреди думите... Те като че ли идват от примитивните сливания с Природата, облагодетелствани от двойствен Дух. Той раздвижва Проявеното. Става дума за своеобразна Първо физика, от която Духът никога не се е откъсвал... Всичко това прилича на заклинание за Нахлуване на нашите демони... Това око от блян, което сякаш ни поглъща и пред което ние се явяваме фантом..." (Антонен Арто "Театърът и неговият двойник").

[Редактирай]