"Какво да обичам, освен тайната?", гласи латински надпис върху един от автопортретите от 1911 г. от Джорджо Де Кирико. Почитан от сюрреалистите като пионер на тайнствената метафизична живопис през 1910-те, а след това брутално осмиван от всички за завръщането си към класиците и старите майстори, художникът се превръща в един от основните парадокси в историята на модернизма.

„Де Кирико е знаменит, но не добре известен“, казва Лука Масимо Барберо, куратор на изложбата, която е първа, половин век след ретроспективата през 1970 г., провела се отново в Палацо Реал. „Ако във Франция и Америка Де Кирико веднага става признат художник, то в Италия той никога не е бил харесван и постоянно критикуван“, казва Барберо.

Късният Де Кирико има репутация на мърморещ старец, консерватор, чиято мания към древността и старите майстори изглежда безнадеждно остаряла на фона на модния абстракционизъм. Де Кирико, който подписва пищните автопортрети Pictor Optimus от 40-те години (на латински: „най-добър художник“), очевидно се наслаждава на ролята си на провокатор: той дава „сюрреалистични“ интервюта и обвинява организаторите на биеналето във Венеция в това, че през 1948 г. те са включили в експозицията „арогантни фалшификати“ на ранните му метафизични картини. В знак на протест той дори организира „анти-биенале“ във венецианския яхтен клуб Bucintoro. Според Барберо, днес провокативното поведение на художника изглежда по-скоро като пърформанс разчитащ, че ще скандализира.

„Метафизичните произведения на Де Кирико са прекрасни, но в продължение на 40 години той прави още много различни неща, близки до поп арт изкуството“, казва Барберо. Неговата серия „Неспокойни музи“ е видяна от Анди Уорхол в каталога на изложбата „Де Кирико“ в нюйоркския музей за модерно изкуство МoМА и тя го впечатлява толкова много, че той посвещава серия ситопечат върху коприна на художника .

Експозицията в Палацо Реале продължава до 19 януари 2020 г.