Тайнсвената сянка на свободното изкуство, Банкси

Един художник срещу историята и света, показвани като част от някакъв Дисниленд. Цитират го да казва, че „ никого за изкуството не са били пръскани такива средства, но и никога то не е било така лишено от смисъл и воля”…

Тревожността на легендата за един от най-известните художници на нашето съвремие, Банкси, идва от неразрешимата загадка, свързана със самото съществуване на подобна личност? Има ли го реално? Вандалско или истинско е неговото изкуство, дело на този невидим, може би твърде странен творец, който сякаш добре умее да обитава единствено в сенките?

Подхранвани сме от десетилетия с историите за мистичните комикс-герои. Изглежда ни тревожи фактът, че присъствието на непозволяващия идентификацията си артист, оставя твърде смели следи за живота си сред нас. А те – оказва се - доста често хвърлят в шок истинските ценители на културата, изненадват философите на градската среда, скарват почитателите и враговете на ъндърграунда и вдигат на крак полицията...

Силата му на художник е и в скоростта, с която около неговото „присъствие” се възродиха и навързаха наново много от потушените митологии на Западна Европа. Изплува символът на Смъртта, разхождаща се по Темза с лодка – реминисценция на гравюра от 19 век, с която са предупреждавали за огромната смъртност и болести в Англия. Появиха се и сцените на редица прочути карикатурни ситуации, но с реалистична окраска – сатирата се домогваше в своя корен до абсолютната битова реалност с пластичната образност на великите Рембранд, Уинслоу Хомер, Толуз-Лотрек, Едуард Хопър...

В някакъв период от време се смяташе, че мигновена снимка е изненадала художника и разкрива кой е истинският Банкси. По нея постепенно бе идентифициран някой си Робърт Гънигъм, но нарочения за негов баща не е сигурен в разпознаването на човека от изображението, а съответната майка изслушва журналистите и просто им обяснява, че за тяхно съжаление няма никакъв син. Вероятно е според редица от ангажираните с проблема, художникът да е роден в Йет, Южен Глостершир, близо до Бристол, Англия, през 1974 година.

Списание „Ню Йоркър” го описва като появил се четири години по-късно от предишното предположение, вече със един златен и друг сребърен зъб, със сребърна обица, любител на доставена пица в кутия, която си поръчвал от проверено за качеството на продукта място. Баща му бил работил в месарница (едно от значенията на професията на бащата се превежда и като палач), а майка му е домакиня. Банкси бил по-скоро дебел (на снимката е обратно обаче), с мазна кожа, необщителен – но това е по-скоро някакъв по-дилетантски скучен опит за психопортрет, с каквито филмовите полицейски сериали ни засипват.

Подписът „Банкси”, поставян под определени улични графити, е разпространен предимно в Англия, но творческата енергия на твореца поставя и това вече под съмнение – десетки пъти на година британските издания съобщават за всяко от новите му произведения (например вестник Evening Standard поднася тридесет и осем такива новини само за първите шест месеца на 2007 г., но творби със същото име и стил започват много посоченото време да се множат и в Париж, Виена, Барцелона, Сан Франциско.... (напоследък прочутите му плъхове ги срещаме и в София).

Критиците му намират поддържаната слава на загадъчност, като майсторско допълнение към един много добре режисиран образ на поведение. Но нима последното е уникално? Отдавна работи уеб издателската система Публий, която гарантира висока степен на анонимност, а и е направена така, за да спира цензурата или юридическите преследвания. Фактически Публий е писалката, с която бащите на американската независимост са подписали американската конституция през периода от октомври 1787 до май 1788 г. Фактически персонифицирането на жмичката, с която художникът крие от нас не така важната, според него, биографична част от себе си, се основава на една доста сполучлива философска идея – той схваща, че преклонението пред културата и прехласването пред музейната култура е и бизнес.

В признаването на едно изкуство от обществото съществува невидим договор, сключван почти винаги само от едната страна – на съдържанието на изкуството се отнема драматичния творчески акт и неговата евентуално биография се лишава от доста спомени, забравя се или се смегчава глупостта на самото общество по времето на създаване на творбата и ролята на това общество за мрачното битие на твореца. Масовото преклонение пред Рембранд например сякаш има за цел да замаскира злобата, с която художникът е бил предоставен на мълвата, преследван от юридикцията и накрая подтикнат към пълната и успешна кариера на бедността...

На Банкси му е достатъчно едно бяло петно върху стената или зида, върху забравена плоскост от строеж, зарязан автомобил или самия уличен терен, за да направи точния творчески диалог. Диалог творба – публика: необходим с непримиримостта си и сакрален в нециничната употреба на културата, както за жалост сме свикнли да я виждаме...

Поведението на художника е и в друго – той схваща, че цензурата и държавата притежават редица много бързи механизми по разкриване и унищожаване на достъпите, в които оригиналната и социално мислеща личност би могла да търси своето забелязване, утвърждаване и роля. Банкси играе биографията на рисуващ революционер, добре маскиран и недостъпен за преследвачите си. Неговата същност се намира в алтернативния му образ и алтернативната му професия, а през тази си маска художникът сигурно доста често е доволен от своето влияние...

Банкси не ви предлага да ощетите джоба си с цената на билет или музейна карта като ви показва изкуството си. Неговото изкуство е он-лайн. Зрителите, които подхождат в изкуството по традиционния начин – ходят на музеи, слушат лекции – попадат под графата „институционални”. Банкси ги освобождава от това бреме. Тук той дори не е феномен – Жан-Мишел Баския (асистентът на Анди Уорхол, починал 28-годишен от предозиране на смеси хероин с кокаин, и до още днес „рисува” по света) и Кайт Харинг (комуто смъртта се явява на 31 години под формата на СПИН, е буквално вече навсякъде по континентите, имитиран, повтарян, подписван)... Но художникът Банкси се различава в едно - явява се като политически коментар на зрелища, които неговото поколение и среда виждат, на възгледи, които директно изговарят.
Според Тристан Марко, изследовател на изкуствата на рисуващите по стени, Банкси е приел начините си на работа в контакт с Бристолската ъндърграунд среда, която е била много наситена от прояви през 80-те години на миналия век. Но не било в кожата му да се придържа към чужд, та било то и ефектен модел, художникът намира себе си в друг, реалистичен и политически гръмогласно определен стил в полза на движенията за мир и справедливост, срещу безобразната сивота на юпитата и слугуващата й полицейска машина. Смята се, че се е обзавел с кола и преживявал в нея, докато издирвал едни или други петна за работа без полицията да се намеси в работата му.

През целия този период на шум, миналият януари една стена, нарисувана от художника бе оценена на 208 100 лири и бе демонтирана за щастливия си собственик, направената върху стоманен лист композиция „Момиче от Космоса с птица”, продадена за 288 000 лири.

Но до тези успехи Бански се докосва след наистина трудно себеутвърждаване и много работа, идеите му са на изненадващ с познанията си върху света и отреагирващ на свободомислието си творец.

Първата си изложба, неофициална, той успява да осъществи през 2001 година в Лондон. За място на изображенията бива подбран един тунел. На 19 юли 2002 година художникът излага свои творби в Лос Анджелос и нарича шоуто „Екзистенциализъм”, което се провежда под ангажимента на галерия 33 1/3. През 2003 г. Бански прави подобно шоу с име „Война върху трева”, в един склад. Нарисувани са животни, които са завързани с вериги и протестират срещу отнетата им свобода и воля, а също така туземци, които нападат стадо колички от супермаркетите. В една от картините е повторена прочутата композиция на Едуалд Хопър „Нощно кафене” с избита витрина от британски футболен хулиган.

През 2006 г. Кристина Агилера откупува композицията „Кралица Виктория като лесбийка” за 25 000 лири стерлинги. В същото време са отбелязвани скандални решения относно творческата съдба на редица от творбите на Банкси. Например включват ги в активите на къщи, които се продават и случайно са изрисувани отвън. Но и ги замазват сред медиен шум понякога, защото според редица органи и служби поощрявали непримиримостта с уравновесения живот и криминалните прояви.

Фактически дори унищожаването на графит е обмислен в сферата на диалога на властта със социалния ъндърграунд. Обявявани за вандали на градската среда, художниците от типа на Банкси и самият той обаче могат да видят как държавата става палач над публичната собственост на другия свят, този който й се противопоставя и тя не владее. Художникът няма повод да съжалява творбите си – начинът им на разпространение регламентира както техния финал, така и възможността много бързо да се пренесат на друго място. Авторското кредо на Банкси го подчертава. Той вече на няколко пъти отказва да сътрудничи на експертите, които трябвало да препотвърдят оригиналността на творбите му. Особено категоричен бил срещу изрязването на стени и форми, за да бъдат експонирани в различни от предварителните си пространства, за да бъдат продавани или колекционирани.

Но как „говорят” с него след като не съществува? Обаждат се на неговия говорител...
Художникът се явява обаче навсякъде, където по традиция от десетилетия е концентрирано усилието на политическата роля да се затрудни езика на разбирателството между хората. Идеите му са обикновено директни. Пилешки хапки ходят до своята майка-квачка. От сухия клон на екзотично дърво ни гледа пантера, която фактически е просто едно кожено палто. В аквариум плават рибени филета. Предпоследният папа в позата на Мерлин Монро с развята от вентилатори рокля. Само в последните седмици в граничните зони между израелските и палестинските земи са се явили композиции също преписвани на твореца. В тях магаре е подало своя паспорт на патрулиращ израелски войник и чака решението му, предупреждаващ пътен знак със стилизиран паяк, който отнася танк или гълъб с бронеустойчива жилетка, летящ пред очите на наблюдателния пункт на израелската армия...

Двама полицаи с прочутите бодита се целуват. Нарисува ни така естествено, сякаш виждате всичко на метри от вас. И едновременно – в стила на тяхното лицемерие, от което уж ни пазят... В нещо като кратък манифест, Банкси пише как всяка вечер като дете се обръщал към господ с желание за велосипед. И постепенно разбрал, че всевишният не работи по такъв модел – тогава момчето си откраднало един и помолило за прошка...

Правенето на графити е подобно на играта с бика – художникът е тореадор, комуто е важно да избегне всяка среща с представителите на властта. Банкси е не просто художник. Той е представител на един неизвестен народ, който по характеристика носи същите белези както фиксирените на картата или от националните идентификации, но също е невидим. Тези хора се явяват след Втората световна война и започват да пишат името си например – „Kirloy бе тук” е популярен надпис с хиляди еднакви форми върху паметници или туристически и други атракции в САЩ, обикновено свързани с войните и жертвите. Понякога съпроводеното с този надпис човече излиза от земята, което го прави сатиричен еквивалент на трагичните исторически събития от последните десетилетия, образ на човека „отвъд венците за благодарност и славата”. Прелюдията от паралели в явлението заменя наименованието Kirloy в Австралия като FOO, в Англия – Chad, в Чили – Sapo , тоест „жаба”, в Турция „Tosun”, в Полша „Joseph Thаtchuk”...

Банално погледнато Банкси е терорист – напълно обаче в стила на действията си, след всеки свой скандален графит, той поема отговорността си или я отхвърля...
 

[Редактирай]