Едуар Мане (1832 – 1883) е основна фигура на поколение художници, възприеман като радетел за експериментално и неконформистко изкуство. Като приятел на Бодлер е в първите редици на артистичния авангард, макар той самият да остава консервативен и горящ от желание да се харесва. На способността му да сътворява нещо ново от най-конвенционалните сюжети се дължи нестихващата му слава, но и двойнственото отношение на критиците, обявявайки го едновременно за гений и за творец на въображението.

Неговият принос се базира на оригиналните решения в изобразяване на парижкия живот по онова време. Емил Зола го определя като "...живописец-революционер, влюбен в светското общество и копнеещ за успеха, който само Париж може да предложи – ласкателството на дамите, топлите обятия на техните салони, насладата от обожанието на почитателите."

Едуар Мане е роден в Париж на 23 януари 1832. Син е на Огюст Мане, който бил чиновник в министерството на правосъдието и Йожени Дезире Фурние - дъщеря на дипломат и кръщелница на маршал Бернадот. Мане имал знатен произход и образовани родители, но при цялото му уважение към тях той упорито се съпротивлявал на желанието им да направи кариера като юрист.
През 1839 г. Едуар Мане бил изпратен в пансион, а между 1844 и 1848 г. учил в колежа Ролен, където се запознал с Антон Пруст.

Между 1850 и 1856 г., след като не го приемат в армията, Мане учи при художника Томас Кутюр. Прекарал при него 6 години в изучаване на законите на композицията и рисуването. В свободното си време, копира платната на старите майстори в Лувъра. Мане посещава Германия, Италия и Нидерландия, Испания, Англия. През това време особено влияние му оказват картините на нидерландския художник Франс Халс и испанците Диего Веласкес и Франсиско Гоя.
През януари 1852 г. Сузане Леенхоф, учителка по пиано, му ражда син, наречен Леон. Първоначално Сузане, подобно на много други любовници и куртизанки, е настанена в отделен апартамент, очаквайки мига, в който ще може да се появи в светските кръгове.

Първото му значимо платно е "Любител на абсента" 1858 г. Сред най-известните картини на Мане е "Закуска на тревата". Парижкият салон отказва да я покаже, но той я излага в Салона на отхвърлените през 1863 г. Изобразените на нея облечени мъже и голи жени били твърде дръзки за времето си. Мане бил много обиден и огорчен от реакцията към платното му. В средите на художниците било прието, с цел усъвършенстване на майсторството им, да се копират платна на великите художници, като всеки ги интерпретира по свой начин. Веласкес, който бил един от моделите за подражание на Мане, често копирал платна на Тициан. Групата хора, представена в "Закуска на тревата", е инспирирана от "Селски концерт" на ренесансовия художник Джорджоне.

Друга негова известна картина, чиято идея е заимствана от Тициановите Венери, е "Олимпия", отново отречена от журито на Парижкия салон. Това платно потресло френското общество, но станало единствената картина, която всички искали да видят. Около нея се събирали толкова големи тълпи от хора, че се наложило да поставят двама пазачи, които да внасят ред.
Мане се сприятелил с импресионистите Едгар Дега, Клод Моне, Пиер-Огюст Реноар, Алфред Сисле, Пол Сезан и Камий Писаро.

Мане е единственият от импресионистите, който рисува военни сцени. Въпреки общата идея, че импресионистите пресъздават светлината и светлата част от света, Мане не избягва от проблемите на съвремието си. Сред най-известните му картини с военна насоченост е "Убийството на император Максимилиан" , когото французите поддържат, когато той взема властта в Мексико. Наполеон III, под натиска на Съединените щати, прекратява подкрепата си за Максимилиан, той бързо губи гражданската война и е екзекутиран. Коварството на Наполеон толкова огорчило Мане, че той "облякъл" палачите във френска униформа.
През 1875 г. френско издание на романа "Гарванът" на Едгар Алън По съдържа литографии на Мане.
През 1881 г., под натиска, оказан от неговия приятел Антон Пруст, френското правителство го награждава с Ордена на Почетния легион.

Мане рисува своята последна голяма творба „Барът на Фоли Бержер” през 1881 - 1882 г. и я излага същата година. В платното е изразена меланхолията и очарованието на квартала Монмартър, които Мане много харесва.
Мане умира от сифилис в Париж през 1883 г. Болестта му носи много болка, както и частична парализа през последните години от живота му. Левият му крак е ампутиран, защото е обхванат от гангрена, 11 дни преди художникът да почине – 30 април 1883. Погребан в гробището Паси, Париж, Франция.

Мане, по думите на Пол Сезан, просто бълва боите, сякаш опиянен от божествената възможност и от нейното безграничие. Той се нахвърля върху своето време, но не за да го изобличи или да го документира, а за да го превърне в обект на една нова изобразителна форма. Запазвайки класическата гама на цветовете, Мане действа като самата природа - представя пред очите ни раждането на нещо вечно, което ще съществува независимо от мрака или светлината, дори и от нас самите. В деня на погребението на Мане, Дега възкликва: "Той бе по-голям, отколкото всички ние сме предполагали".

[Редактирай]