Пол Гоген е роден на 7 юни 1848 в Париж. Баща му е либералния журналист, Кловис Гоген. Майка му, Ален Мари Шезал, е дъщеря на писателката Флора Тристан, с която са свързани първите стъпки на борбата на жените за равни права и политическа независимост.

Когато Гоген става на 3 години, баща му загубва работното си място и решава заедно с майка му и цялото семейство да се преместят в Перу при техен заможен и влиятелен роднина. По време на пътуването по море Кловис получава тежък сърдечен удар и умира. Въпреки това Ален продължава пътешествието заедно с Пол и сестра му Мари и пристига в Лима, Перу, където са посрещнати топло от нейния чичо Дон Пио де Тристан. Семейство Гоген остава при него приблизително 4 години и се наслаждава на привилегиите, произтичащи от неговата власт и богатство, докато не избухва гражданска война в Перу. Поради настъпилите тежки условия на живот, майката на Пол предприема обратно пътуване към Европа.

Навършил 17 години Пол работи вече като моряк по корабите от френската търговска флотилия. При завръщането си след две години Пол разбира в Сен-Клод при Париж за смъртта на майка си. Останал без родители 20-годишният Пол решава да се прехвърли във военната флотилия, като се записва като моряк на кораба „Жером Наполеон”.
След края на службата си /1871/ той кандидатства за пост в парижката банка Бертин и бива назначен. Той е получавал приблизително 40 000 франка годишно, които му осигуряват просперитет.

През 1873 г. Гоген среща датчанката Метте София Гед, жени се за нея и година по-късно се ражда първото му дете - Емил. Но въпреки добрата си основа в бизнеса като брокер и борсов играч, Гоген започва да рисува и да събира голям брой, от днешна гледна точка, безценни произведения на изкуството от Писаро, Пол Сезан, Едгар Дега, Пиер-Огюст Реноар и други.
През декември 1876 се ражда дъщеря му Алина и през 1879 сина му Кловис.

Все повече верен на изкуството , Гоген напуска семейството си. Философията му е да намери лоното на чистия живот, тоест място, в което красотата и чистотата на живота не са нарушени от цивилизацията. Художникът отплава от Марсилия за Таити.
През 1894 година Гоген се установява на Таити.

В различни периоди от живота си по островите, творецът се чувства щастлив или нещастен, очаква с надежда делото му да намери привърженици във Франция, но и е преследван от отчаянието. Беден и болен, Гоген започва да споменава самоубийство. Повод за това са връзките му с малолетни местни момичета и обстоятелството, че не е във финансово състояние да отглежда децата си от тях.
Френската местна власт вижда в лицето на твореца, човек с непристойно поведение. Сред скандалите с властта се добавя и факта, че бива съден и лежи в затвор.
Пол Гоген умира на 8 май 1903г.

ГОГЕН Е БИЛ ВЪВ ВАРНА
Бъдещият художник дори има шанса да пътува с модерната за времето, но и най-вече с ранга си, императорска корвета “Жером – Наполеон” – една луксозна яхта, достигаща четиристотин и петдесет конски сили и събираща сто и петдесет членен екипаж. Всъщност за да работи на нея Гоген, който преди това вече бил достигнал чин младши лейтенант, бива пренает този път като обикновен матрос – преносвач на въглища. Изглежда младежът въпреки всичко навсякъде демонстрира качества, защото скоро бива прехвърлен на служба в командната кабина. Колкото до “Жером – Наполеон”, през юни 1868 г. тя прекосява Средиземно море и между двата бряга на Цариград (някога самият Леонардо бе предлагал на султана да построи мост, за да ги свърже) се отправя, както пише големият изследовател на френската култура Анри Перюшо към “българското пристанище Варна”.

Че градът тогава не е българско пристанище, едва ли подлежи на някакво съмнение. Но и извън всякакво съмнение, е че именно Варна, повече от всички други някогашни родни градове, влиза в съзнанието на Европа с ярките спомени за един поробен християнски народ.

Литографиите от руско-турските войни и щабът на император Николай върху Турнатепе, както и картините с геройската смърт на Владислав Варненчик в схватка с войските на Мурат, са достатъчен пример за това. Пред очите на Гоген и екипажа от корветата е интересното зрелище от сплетени една в друга култури – ориенталска и православна, корените на които дълбоко се вплитат в античното наследство от древността. За някои може би тази действителност е полярно далечна за лицето на континента през онези години. Гоген едва ли обаче е изненадан – нима като дете в Перу не бе почувствал съчетанието на различни епохи и култури... И все пак за момента всичко, което е пред очите му, е по-живо...

Младежът е мълчалив по характер, но въпреки това реагира остро на някаква забележка, сторила му се несправедлива и унизителна – натиква главата на корабния подофицер във ведрото с мръсна вода. Сигурно и никому не е споделил, че се пробва да рисува, което засега определя като убиване на времето... Още е твърде млад, за да има много опит за възможностите на изкуството. но именно той е сред личностите от историята на човешкото творчество, който ще види разнообразието на красотата и многото възможности тя да бъде постигната.

Ако би имал шанс да познава и художническите произведения от погълнатите български земи сред тези на Отоманската империя, онези фантастични икони със сюжети от Витлеем и пустинята, с измислени животни и символични хора, с ярки, естествени цветове Гоген би срещнал наистина един от изворите на модерната култура. Културата, сред чиито велики градители е сам той... Може би и напълно справедливо казва българският живописец Бенчо Обрешков, че “ако имаше някаква възможност от иконите и шарките по каруците нашето изкуство да не преминава през сивия академизъм и неправдоподобната етюдност, то би било се пренесло направо сред най- съществените страни на новия художнически дух, на най-модернистичните школи...”.

[Edit]