Роден е в голяма нищета през 1862 г. в с. Мирзаани, остава сирак едва на 8 г. и за да не умре от глад, отива да слугува на един богаташ в Тифлис (дн. Тбилиси). Той кара момчето да работи почти денонощно, което подкопава завинаги здравето му. Единствените приятели на мършавото и вечно недоспало дете са животните на неговия господар ­ и преди всичко едно магаренце, на чието търпение Нико толкова се възхищава, че по-нататък често го рисува в творбите си.

Именно в тази скотска среда, която няма нищо общо с изкуството, се пробужда най-голямата му страст ­ към живописта. По това време в Грузия са много модерни пътуващите художници и когато навършва 18 г., Нико решава да стане като тях. Рисува най-обикновени хора ­ селяни, работници, бедняци, които се опитват в своя миниатюрен свят да намерят глътка щастие. Той самият също се стреми към него, но нито за миг не го усеща.
Нико има само един период през живота си, когато мисли, че е достигнал своята нирвана ­ на 27 март 1909 г. Тогава среща гостуващата в Тифлис френска актриса Маргарита дьо Севр. Още в първата секунда, когато я вижда, Нико разбира, че това е любовта на живота му. Той обожава всичко в тази кокетка, за която бедният грузинец с ъгловато лице и пламенен взор не е нищо повече от още един досаден обожател.

Но Нико упорито не иска да повярва, че не е обичан: той чака Маргарита пред хотела, театъра, ресторантите; говори, сънува, бълнува, мечтае само и единствено за нея. Под четката му излизат десетки портрети, от които гледа нацупеното и горделиво лице на актрисата, която разбира страстта на този особняк едва десетилетия по-късно, когато признава, че съжалява за безразличието си и го оправдава със своята младост. „Аз бях едва на 17 г., кой на тази възраст има точна преценка за хората?", споделя тя пред изкуствоведи.

В залеза на живота си Маргарита често съзерцава портрета си от Пиросмани, когато колекция от негови творби гостува в Лувъра. Но в разцвета на неговата любов упорито го отбягва, защото за нея той има големия недостатък да не е нито богат, нито известен. Е, вярно, драска нещо по платната, но това не носи скъпи бижута и кожени палта…
Бедният, наивен Нико няма никакъв шанс при тази разглезена хубавица, свикнала с блясъка и разкоша на Париж. Но дълго време не иска да повярва в това и решава, че само един е шансът да спечели сърцето й, като й подари от любимите й алени рози. Но не десет, не дори и сто ­ това го правят всичките є обожатели. А той иска да се открои сред тях, защото е убеден, че неговата любов е много по-силна, истинска и чиста.

Затова решава да я зарадва с няколко хиляди рози. Има, разбира се, една дребна, но важна подробност ­ не му стигат парите. Нищо по-лесно от това, решава Нико. Ще продаде цялото си имущество, ще изхарчи всичките си спестявания, събирани през дългите години денонощен труд, и готово ­ ще зарадва най-прелестната жена на света. Какво значение имат някакви си имоти пред грейналите очи на любимата, мисли си Нико.
Eдна слънчева сутрин, получил всички поръчани цветя, той застава пред хотела на Маргарита и засипва улицата с розови листчета. Ароматният килим достига близо метър и актрисата потъва почти до кръста в милионите алени цветчета. Полудял от нетърпение, Нико очаква нейната реакция. Но тя не прави нищо особено и разсеяно го целува така, както целува домашните си кучета. И си отива.

Това е краят за художника ­ той никога повече не я вижда. Тя си заминава за Париж, а той остава, разорен и нещастен, в Тбилиси. Няколко години по-късно умира от глад, тъй като след разпродажбата на цялото си имущество остава буквално без стотинка. Последните моменти от живота му са пропити с мизерия и самота. Нико започва да пие все повече от отчаяние и когато издъхва на 5 май 1918 г., той няма нищо освен парцаливите дрехи на гърба си и спомена за една фатална жена, която разбива живота му.

След смъртта на Пиросмани оцеляват само 300 от близо 2000 платна, които художникът рисува приживе, но затова пък съдбата му вдъхновява много творци, сред които Булат Окуджава и Андрей Вознесенски, които пишат стихове за него. Песента на Алла Пугачова „Миллион алых роз" е създадена по текст на Вознесенски и по музика на Раймонд Паулс и се превръща в тъжна, но красива музикална изповед на несподелената любов.

[Edit]