Константин Щъркелов е един от изявените български пейзажисти, майстори на виртуозна акварелна техника. Дълго време на него се е гледало като на рафиниран творец, далеч от развитието на модерните изкуства и следващ вкуса на публиката. Времето нанася корекции на това схващане, като поставя художникът сред лицата на родния пейзаж, постигнал редица забележителни серии творби с много любов към натурата и непрестанна работа над своето усъвършенствуване.

Константин Щъркелов е роден на 12 (25) март 1889 година в София, в занаятчийско семейство. Има семеен спомен, че фамилията е придобита като трансформация на псевдонима на дядо му - Щрък-Кольо и оттам Щъркольо - Щъркела.

Баща му Георги е бил софиянец, обущар по професия, а майка му, Мария (поч. 1925) е родена в Ниш. Освен Константин, семейството има още две момчета - Милан и Димитър. Дъщерята на брат му – Мария Миланова Щъркелова (1906-1993) се омъжва за художника Никола Аврамов (1897-1945), съща интересен творец с индивидуален почерг.

Бащата на художника почива рано – Константин е само на 13 години. Започва да подпомага майка си за прехраната на семейството – работи в обущарски работилници, продава вестници, статист е в Операта и Народния театър вечерно време...

През 1906 г. Контантин Щъркелов постъпва в Рисувателното училище и още първия семестър участва в конкурс между студентите от всички курсове за есенен пейзаж, спечелвайки втора награда. Само няколко месеца по-късно получава първа награда за зимен пейзаж. Това е изненада за професори и студенти, и създава заслужена популярност на непознатия дотогава младеж. Въпреки това, Константин Щъркелов остава между най-скромните, мълчаливи и трудолюбиви студенти в Рисувателното училище. Тези първи месеци от следването на бъдещия художник са предадени доста картинно в спомените на неговия състудент Димитър Чорбаджийски – Чудомир. „Спомням си – пише по-късно писателят – едно високо, слабо момче, на което или ръцете бяха дълги, или палтенцето късо. То рисуваше с дясната и като се умореше, със същата сръчност започваше да работи с лявата ръка. Само си правеше рамките, кутиите, палитри си изрязваше от картон и всяка сутрин, преди работното време, пристигаше с готов акварелен пейзаж.”

Поради материалното положение на семейството Щъркелов е принуден още в края на втората година да напусне Рисувателното училище.
Едва осемнадесетгодишен, той пристига в Русия и се настанява за известно време в Одеса. Без средства, без познанства и препоръки, той намира подслон на първо време в известния одески манастир „Андреевское подворие” – убежище за много български гурбетчии, студенти и изпаднали занаятчии. Манастирът е осигурявал на пребиваващите в него само подслон, чай и хляб..

„Босяшките дни – признава в спомените си художникът – не ми правеха впечатление. Доволен бях, щом имах парче хляб и чаша топъл чай.” Само за няколко месеца Константин намира своя среда – също така скитаща и бездомна, но изпълнена със светли надежди и преди всичко с неугасима обич към изкуството.

Малко се знае за тогавашните дни на младия художник. Лалю Метев ни дава ценни фрагменти от онова време, като пише: „Притеснен от задължението да се връща в общежитието на манастира в определения час, Щъркелов скоро наема легло в обща многолюдна стая в града, където остава да живее през време на престоя си в Одеса. Тук именно пред очите му преминава цяла галерия от образи и съдби – познанства със скитници, преследвани от неволя и нещастие люде, идеалисти или духовно покварени, измамници, непризнати поети, художници, млади и ентусиазирани любители на театъра, чисти и благородни души, интриганти и дребни мошеници. Огромният свят на дореволюционна Русия в своето ежедневие, с южняшкия си темперамент, с всички свои звуци, багри и контрасти, които без съмнение са оставили неотразимо впечатление у младия художник. Всеки ден Щъркелов излиза край морето, към Болшой фонтан или в самотните, отдалечени квартали на града, за да рисува. Твърде скоро забелязва, че предлаганите от него акварели се купуват доста охотно от книжарите. Намерил се дори постоянен купувач, известен грузинец-книжар, комуто се задължава да продава всичко, което рисува. Имало е пейзажи и картини, с които се разделял с болка, но в тези тежки и скитнически времена трябвало преди всичко да осигури хляба си. Случвало се дори понякога да купува чрез трето лице, на двойна цена, някой особено харесал му се собствен пейзаж, продаден в дни на глад и на пълно безпаричие.”

В Одеса е естествено и началната му среща с живописта на Русия, защото вижда оригиналите в урежданите тук изложби на „Дружеството на южноруските художници” и „Мир искусства”.

Отново можем да се позовем на написаното от Лалю Метев: „На втората година младият българин заминава за Москва и тук отново наема легла под наем в обща стая с шест работници. Старата руска столица, богатият й духовен живот, изложбите, ателиетата на прочутото Московско училище за живопис са направили необикновено и силно впечатление на смаяния от нови и необикновени изживявания българин. В Москва Щъркелов опознал по-близо и по-вярно характерните черти на руската душевност не само като проява на отделни личности, но и като изява на народностната психология. За това вълнуващо прозрение му помогнало близкото приятелство с младия руски писател, закъсняла издънка на отмиращото народничество и непоправим идеалист – Давид Максимчук. Благодарение на него Щъркелов е можел не само да проникне в културния и духовен живот на Москва, да се срещне с най-разнообразни прояви на тогавашния художествен свят, но ида се докосне до обаянието на руската душа. Най-силното преживяване на Щъркелов в Москва било срещата му в Третяковската галерия с големите майстори на руската живопис – Венцеславов, Шишкин, Поленов, Саврасов и преди всичко Левитан и Куинджи. Дни наред той обикалял тихите зали на Третяковската галерия, спирал се пред картините, рисувани от Репин, Серов, от Врубел и Васнецов...”

В края на 1909 г. Константин Щъркелов се завръща в България с достатъчно опит за да работи самостоятелно, но се колебае. Иска му се да има диплом за художник и с това да поеме още по-сигурно бъдещето си, защото подобен документ му дава право да бъде кандидат за учител например.

През 1910 г. студентът поради материални затруднения решава да представи в Тръпковата галерия четири неподписани акварели, които веднага били закупени. Щъркелов не е очаквал подобно развитие на съдбата си. Той съзнава, че публиката намира акварелите му на достатъчно високо ниво, за да се издържа и в България с тях.

Но младият художник разбира, че му е необходим досег с естествената, живата красота на България, с летните поля, с дъждовете и бурите, сред които се ражда уханието и свежата красота на цялата природа. Ето защо още през лятото той тръгва за Павликени, Севлиево, Габрово и Търново, като по целия път рисува. Тук именно Константин Щъркелов се среща за пръв път с онези очарователни кътове на българската предпланинска природа – цъфналите летни поляни, глоговия храст, посипаните със слънчеви петна сенки край безлюдния път, които ще останат любими сюжети на цялото му бъдещо творчество. Търсенията му съвпадат с един душевен подтик на творците ни да намерят лицето на българското, да привлекат вниманието на света върху естествената красота на възрожденската ни архитектурата традиция и природа.

Тази обиколка става повод през следващата 1911 г. Щъркелов да организира и първата си самостоятелна изложба. Салонът, в който младият художник излага картините си, е необикновен – това е стаичката, служеща за гардероб към салона по история в Рисувателното училище. Въпреки това, младият човек се представя с почти 80 творби, много от които са откупени още в самото начало на изложбата. Този успех прави името на Щъркелов популярно всред широката публика и му спечелва симпатиите на критиката и изкуствоведческите среди.

Оказал се неочаквано притежател на невероятна за него парична сума, Щъркелов оставя значителна част от нея на майка си, а с останалата тръгва на Запад, за да посети големите галерии във Виена, Мюнхен, Париж, Лондон, Лозана, Женева и Венеция.

След 75 дни Константин Щъркелов се връща в България с богати впечатления от вековните съкровища на европейското изкуство, с нови 35 нарисувани през време на пътуването картини и с още по-голяма надежда да претворява и одухотворява в творбите си българската природа.

През Балканската война (1912-1913) и последвалата я Междусъюзническа война (юни-юли 1913) Щъркелов е военен художник и оставя редица скици, етюди и рисунки от ежедневието на войниците. През 1917 г. отново е военен художник по време на Първата световна война продължила от 28 юли 1914 до 11 ноември 1918 и оставя над 300 скици и рисунки.

През 1915 г. Щъркелов завършва живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София при проф. Иван Мърквичка. Нарежда се в списъка на основателните и редовните членове на Съюза на българските учени, писатели и художници. През 1919 г. е сред основателите на дружеството „Родно изкуство” и участва във всички негови изложби.

След приключването на Първата световна война художникът се посвещава почти изцяло на акварелни пейзажи. Придобил зряла и сигурна техника в акварела, той показва непознати дотогава у нас постижения в тази най-трудна и най-нежна живопис. Липсата на утвърдени предшественици, работили изключително акварелен пейзаж, разкрива богато поле пред художника да използва всички възможности на техниката, за да постигне вярно и въздействащо претворяване на родната природа и собственото си душевно състояние.

Сюжетът на картините си художникът избира направо от тихите и често пъти недостъпни недра на природата – някой затънтен кът на планината или забравен между храсталаците хълм, в който е събрана цялата свежест на природата ни, простата й и вълнуваща красота, дъха на тревите, на дивите цветя и на напечената от слънцето възсуха и ронлива пръст. Отвъд този малък свят в пейзажите му винаги остава и необятният простор, светлината, далечните силуети на планините, потънали в обедна омара или докоснали утринното и безоблачно небе.

Щъркелов е рисувал почти всички кътове на нашата земя. В картините му са запазени изгледи от Черноморието, Дунава, подбалканските полета, от Витоша, Лозенската планина, Плана и Верила. Той остава обаче, несравним певец на могъщите планински масиви – на Рила и Пирин, на суровата им красота и девствена природа. Разнообразни, богати на багри са и пейзажите му от Родопите, рисувани през тридесетте години. Това не са Родопите на Бараков или Здравко Александров, на Дечев или Цанко Лавренов – светът на човешките вълнения, на ежедневните грижи и радости. Родопите в картините на Щъркелов са песен за природата, за непреходната красота на естеството, която се ражда и живее от светлината на слънцето.

Покоряващата красота на родната природа художникът ни представя и в своите полски и планински цветя – понякога един единствен синчец, дива ружа или лист здравец, изпълнени не само с виртуозно майсторство на рисунката, но и с искрено вълнение и обич: "Когато рисувам – било пейзаж или цвете, аз чувам музика или като че ли прочитам стихове на Лермонтов или Надсон. А когато слушам голям оркестър или хор, аз виждам пейзаж… Тия пейзажи, що са дните на моите тъжни песни, тия малки мирове, на които душата се е спирала, споделяла е своето настроение. Там е истинският й живот" – изповядва художникът Константин Щъркелов.

Александър Балабанов споделя пред в-к „Заря”: „От двадесет години отблизо следя изкуството на Константин Щъркелов... Искам да кажа, знам генезиса и подбудите на изкуството му. И затова, преди три-четири години го нарекох „Цар на акварела”, господар в областта на най-трудната, най-нежната, най-опасната живопис...”

През 1929 г. сключва брак със Соня Стойкова от Варна. През 1930 г. се ражда първата им дъщеря Весела Щъркелова, а през 1933 г. втората – Богдана Щъркелова.

Константин Щъркелов е автор на текста на шлагера “Разлъка”, който посвещава на цар Борис: “Таз вечер празнувам разлъка, скъп спомен за теб изживян, налейте да пия от мъка, едничкият смисъл е там...” Казват, че тази песен е била любима на цар Борис.

Но и друго, може би много по-дълбоко и важно: Някъде в края на 1922 г. в една кръчма в Берлин се намират и леко запиват трима големи (от гледна точка на нашето вече време) българи — Константин Щъркелов, Григор Вълкович и Панчо Владигеров. (Вероятно там е и братът-близнак на композитора, както и други българи, но за тях не се споменава.) В разгара на вечерта и след доста чашки, Константин Щъркелов е този, който се навдига от масата и запява песента "Едничък чуй се вик". Това е авторска песен на Добри Христов за мъжки хор по текст на Бобевски, която обаче е много популярна във Вардарска Македония - една територия, която се бори по това време за независимост и присъединяване към Отечеството.

Като видял, че Панчо Владигеров вади нотно тефтерче и почва да си записва мелодията, Григор Вълкович запитва младока - по това време на 23 години - дали може да композира "едно Българско произведение" по тази тема. Панчо отговаря утвърдително. След около месец той кани приятелите си у дома, където двамата братя - Панчо и Любен Владигерови - изсвирват премиерно пред публика новото произведение — Българска рапсодия за цигулка и пиано оп. 16, 1922 г. Вълкович и Щъркелов във възторг от произведението на часа настояват Рапсодията да носи заглавието "Вардар" и посвещението: "На борещата се за независимост Българска младеж във Вардарска Македония".

През своя живот Константин Щъркелов е честван истински само при един свой юбилей – през февруари 1935 г., когато заедно с десетата самостоятелна изложба на художника се отбелязва тържествено и 25-годишната му творческа дейност.

Известно е, че художникът е повикан да даде мнение за Никола Вапцаров, което той прави, обаче се изказва критично за дейността като нелегален в помощ на комунистическата партия (Вапцаров не е бил член на българската комунистическа партия). Това след време, бива преекспонирано без да се вземат под внимание фактите, че Щъркелов месеци на ред крие Йонко Вапцаров, бащата на Никола, от неговите врагове в размириците между македонстващите организации. Когато се изпълняват почти всеки ден присъди между тях, царят скрил Щъркелов в двореца Ситняково от михайловистите, защото се канели да го убият. Там той нарисувал около 20 картини.

Константин Щъркелов е познавал младия Вапцаров и на сватбата му е подарил два акварела. Вапцаров пък пише статия с впечатленията си от темата Пирин в творчеството му... Чудомир си записва следното наблюдение на Щъркелов за Вапцаров:"Упорито беше като малко още - казва Щъркелов. - Речеш му: "Иди кули кутия цигари." - а то не ще; речеш му: "Купи вино или ракия." - пак не ще..."

Между най-добрите му творби са пейзажи от Рила, Пирин, Софийско и Търновско. Излагал е свои творби в самостоятелни изложби в България, Чехия, Венеция, Германия, Унгария; участвал в колективните изяви на българските художници.
След 9 септември 1944 г. Константин Щъркелов е изселен, изключен е от СБХ и прекарва пет месеца в Централния затвор.

В началото на 50-те години актрисата Магда Колчакова се среща с Вълко Червенков и поставя въпроса за право на Щъркелов да показва и продава работите си. Това му дава възможност да построи двуетажен дом в квартал „Изгрева”. Всичките му средства за този дом са от новите му прояви – преди това имуществото му е конфискувано, а апартаментът му е унищожен при бомбардировките – там са унищожени и два уникални пейзажа на Айвазовски, които художникът закупува през 30-те години.

И все пак годините му след Втората световна война са мъчителни. „Посетих Щъркелов, който изнемогва, горкият” – свидетелства Чудомир, което се дължи и на семейно неразбиране. Иначе : "Четката ми пее, пее." - така пише този 71 годишен лирик на Чудомир от Рила.
През есента на 1960 г. в София се открива юбилейната изложба на К. Щъркелов, тя е посрещната въодушевено и галерията е претъпкана от сутрин до вечер. Самият Щъркелов е щастлив, заобиколен от приятели и почитатели, сред които са скулпторът Янко Павлов, Александър Божинов, Борис Денев и др., защото успехът граничеше с триумф. Новата слава идва, макар и с изстрадано закъснение, като лек за нанесените му в продължение на петнадесет години рани. Тогава във вестник "Вечерни новини" освен един обширен и добронамерен отзив от Ангел Грънчаров е поместена и тази задъхана от възторг импресия от Никола Йонков Вапцаров. 

„Пръстите вкочанясват, но от очите блика огън. Защото сърцето струи пламъци от любов към багрите и светлините. И тия пламъци одухотворяват върховете, къпят ги с трептяща нежност в девствените лазури на небето и ги приспиват под бялото сияние на снега. Пръстите вкочанясват, но на платното оживява Пирин. Неговият Пирин. Аз познавам тия пръсти, които с вълшебство карат един сив камък да разказва своята хилядолетна легенда, една мура свенливо да признава любовната си игра със северния вятър или златните паяжини на слънцето да се люлеят опиянени в простора. Неговите върхове са горди, подкупващи със своята величавост, позлатени от слънцето или осребрени от снега, но винаги стремителни. Най-малкият поток има своята песен дори когато е скован от лед. Далечината е примамваща и зовяща със страшното обаяние... Далечината, която вика и измисля хиляди примамки. Тя зове необуздано, тъй както зове всякога далечното, недостижимото. Под лятното слънце те трептят с блаженство и радост. И в най-дълбоката сянка винаги има една светлина, един лъч надежда. Странна и вълшебна е таз игра между сенките и светлините у Щъркелов.. Тя достига почти до символ на някакво жизнено чувство. Тя се прелива в хиляди багри и разнася младото ухание на пролетта, знойния дъх на лятото, леката печал на есента или мълчаливата приказка на зимата. Неговите картини са песни с игрива звучност на Едгар По и Хамсуново отнасяне към природата. Той прилича на древен екзалтиран певец, овладян от хипнотичната омая на вселената, който се моли и пее под огромната купола на небето. И над всичко стои жаждата за волност. Тази волност създава контрастно безнадеждността у "човека от града", който тихичко приказва на себе си, признава, че е звяр, поставен в клетка от трегери и бетони.”

Като реакция е поместена във вестник "Литературен фронт" под наслов "Изложбата на К. Щъркелов и някои въпроси около нея" статия, която категорично отрича художника и го нарича сладникав и блудкав, определя мястото му извън нормалното развитие на социалистическата култура. 

"Той (Щъркелов), се казва в нея, се оформя като пейзажист с определена възторженост към природата, а в техническо отношение възприе акварела като материал, който според някои утвърдени навремето възгледи, налага строежът на произведението да става на един дъх, "ала прима". В редица работи художникът даде на зрителя радващи окото изгледи, а в техническо отношение овладя сръчността и лекотата в размиването на акварела. До голяма степен обаче, той остана на повърхността на явленията, а страстта към неизменния техницизъм оставя на заден план важни проблеми на живописта. Проблематиката, която го вълнуваше, остана в кръга на сантименталните преживявания и неговата четка не трепна пред никакви сътресения в нашия обществен живот. Някои ще възразят: "Та Щъркелов е пейзажист!" А нима пейзажът като жанр в изкуството е лишен от възможността да предаде мислите и вълненията на хората?... Азбучна истина е, че под влияние на светлината предметите изявяват своята материалност и изменят тоналните си стойности. При Щъркелов проблемът за предаване на материалността не стои. И камъните, и дърветата, и къщите са сякаш изрязани от картон. Светлината, която на пръв поглед присъства във всеки пейзаж, не определя времето на деня. Тя е една и съща. Затова, когато рисува дървета, те са еднакво зелени и в предния план, и в далечината. Линеарното търсене на пространствеността не е в хармония с нейното живописно реализиране. Приказките за "голямото чувство за колорит", за това, че "Шъркелов умее да потопи пейзажа си в атмосфера", са само фрази, които не намират никакви доказателства в произведенията... "Касае се за пътя на нашето съвременно социалистическо изкуство. А безстрастното, обективистично, сладникаво отношение към живота, към природата и човека, което е основният белег на изкуството на Щъркелов, в никаква степен не може да бъде път на нашето съвременно художествено развитие.”

На 29 април 1961 г. Чудомир пише: „Черна събота. Получих телеграма, че приятелят ми от 55 години Кочо Щъркелов е починал внезапно. Той е жертва преди всичко на завист и злоба. Не беше добре и в семейството си. Колкото пъти отивах да го видя, все едно и също нещо чувах: "У дома е ад, ад!"
В доклад за акварелната техника, изнесен от художника Васил Стоилов като преподавател в катедрата за изобразително изкуство във ВИАС, София, Щъркелов се определя като назадничав художник.
За него има направен албум от Пламена Димитрова-Рачева на издателство: Контур.

[Edit]