Иван Шишкин, художникът, когото са наричали „царят на гората”, е роден на 13 януари 1832 г в малкия провинциален град Елабуга (Алабута на татарски), Вятска губерния някога (или в Татарстан днес). Градът има древна история, а бащата на бъдещия художник, макар търговец по занятие, проявявал огромен интерес към миналото. Така например от любов към археологията, книгите и науката, той, заедно със сина си, вземали участия в разкопките с научна цел на проф. К. Невоструев , при които от недрата на земята изникнало учудващото минало на Волжска България. Капитон Невоструев бил основен познавач на древната българска и славянската култури, популяризирал пръв или сред първите европейски изследователи редица текстове на Константин Преславски, Йоан Екзарх, Кирил Александрийски, проучил е преводите на Кирил и Методий... На него се позовава Иречек, а и редица учени от цял свят както тогава, така и в наше време...
Дванадесетгодишен бъдещ художник Иван заминава за град Казан като гимназист. Макар младежът да не бил лош ученик, учебната атмосфера му се виждала не по неговите желания. Напуска, дори без да завърши – по-късно обяснавал, че това направил, за да „не бъде обсебен от чиновничеството”. Любопитно е да се знае, че освен баща му, останалите от семейството не приветствали решението на Иван да се учи на изкуство (боели се от волята му за независимост, но и от откровенните му прояви на буйност и неразумност)... През август 1852 г. обаче той се прехвърля в Московското училище за живопис, скулптура и архитектура, в което до януари 1856 г. се е учил под ръководството на Аполон Макрицки. Убеден в правилата на академическото обучение, Макрицки много строго бдял над строгото спазване за усвоявянето им. И все пак едно негово писмо до Шишкин го представя (подобни инвенции ще намерим и в самото му творчеството) в по-различна светлина: „Работете и мислете повече за предмета, а не за „способа”, което би трябвало да резчетем като поучение, че в предмета, човека, природата се намира ключът за техните изобразяваня, а не в предварително избрания шаблонен стил...
Тук, в училището, се оформя и ориентирането на Шишкин към пейзажа. „Пейзажист – това е художникът на истинноста, който чувства дълбочинта, пречистеността. – пише младежът в дневника си. „Природата е винаги нова.. и винаги е готова да ни дари с неизтощимите си запаси, които наричаме живот. Какво може да бъде по-добро от природата...”
Според свидетелствата на А. Т. Комарова, племенница на художника, в училището постепенно се заговорило за работите му. И за това, че съучениците му намирали в етюдите на Иван такива гледки, при това сред най-обикновената природа, които сякаш били по-силни от налаганата мода с „швейцарски” изгледи.
В името на по-нататъшното си развитие, Иван Шишкин постъпва в Петербургската академия като едновременно с това запазва отношенията си на почит и благодарност към дотогавашния си учител Макрицки.
Работата му в ателието над постановки с подредените етюди, не били по сърцето на младия творец и той предпочитал да излиза в покрайнините на Петербург, както и да ходи до остров Валаам. Правел множество творби, чрез които фиксирал намерението си да ги превърне в завършени картини. Благодарение на наградата си, студентът завършва с привилегията да бъде излъчен с титлата „пенсионер” и на сметка на Академията шест години да пътува и се учи из Европа. Така, през 1861 г. художникът се озовава в Мюнхен, където посещава ателиетата на Бенно и Франц Адам, които били популярни анималисти , тоест майстори на изображения с животни. По-късно се прехвърля в Цюрих, където прави същото – усъвършенства се в рисуване на животни по натура, този път под наставленията на професор Колер... Оттам Шишкин предприема пътуване до Женева, за да се запознае с начините на работа от Диде и Калама в областта на гравирането и офорта. По поръчка на Н. Биков художникът изпълнява пейзажа „Пейзаж от крайнините на Дюселдорф”, който бива представен в Русия, и има такъв ефект, че на художника е връчена титлата академик. Подобно звание му осигурявало признание, а и привилегията на утвърдено име...
„Пейзаж от крайнините на Дюселдорф” донесъл нееднократна слава на своя създател – през 1867 г. картината е представена на Световното изложение в Париж, а по-късно заради него Шишкин е награден с ордена Станислав (трета степен).
В Дюселдорфския музей за изкуство го удостоили с честта да експонират рисунките му до тези на най-утвърдените майстори от миналото. През 1866 г. Иван Шишкин се завърнал в Русия. Дори не изчакал да мине периода на неговото „пенсионерство”. Отначало показвал картините си в Академията, но когато се образувало движението на передвижниците, се включил в него. През 1870 г. в Санкт – Петербург се образувал кръжок за графика и Шишкин бил от активните участници в неговата работа. Фактически колкото бил усърден в работата си като живописец, така верен бил и на графичното изкуство, чиито принципи овладял до съвършенство и с много вещ артистизъм.
През 1967 г. Шишкин наново отива във Валаам. Придружава го седемнадесет годишния младеж Фьодор Василиев, една от големите надежди на руското изкуство, също проявил се като чудесен пейзажист, но починал рано, едва в началото на творческия си път.
Тенденциите, които прокарва в работата си Шишкин съвпадат с възраждането на руското самочувствие в културата, на вглеждането към собствения си свят и оригиналност... И наистина, много скоро картините на Шишкин станали изразител на темата не просто към руския пейзаж, което било извън всякакво съмнение, но всецяло за руската душевност.
Сред поредицата велики руски пейзажисти именно на Шишкин се пада честа да е най-големият майстор в реализма, да постига и най-трудните за рисуване състояния на формите и натурата... При него природата няма никога неестествен, фалшив език – композициите му са изпълнени от убедителност и характеристика на цялото – сезоните, почвата, камъните, лишеите, атмосферата, видовете растителност – всичко е едно цяло, зависимо едно от друго, характерно от съществуването си в общото...
Дружеството на художниците-передвижници с неговия устав било организирано на 2 .11. 1870 г. като в него членували от самото начало В. Перов,
Г. Мясоедов, А. Саврасов, М. Прянишников, Н. Ге, И. Крамской, М. К. и
М. П. Клодты, И. Шишкин, К. Маковский, Н. Маковский, В. Якоби, А. Корзухин,
К. Лемух. Първата изложба била открита на 29 .11. 1871 г.   и закрита на 2
януари 1872. В нея участвали: Аммон, Амосов, Боголюбов, Гун,
Каменский(скулптор), Клодт, Крамской, Максимов, Мясоедов, Перов,
Прянишников, Саврасов, Шишкин. Художниците предприели експозиции в различни градове като Киев, Харьков, Орел, Рига, Вильно, Одесса, Кишинев.
Величествеността на руската гора, предадена от Шишкин, я разкрива като храм на руската душа. Живописта му постига панорама, която символизира безкрайното многочислие на хората, които обитават Русия. Сякаш природата е неопознаваема. Чувството за нея при Шишкин сякаш търси проява на понятието за родина, за роден пейзаж.
Иван Шишкин предприемал огромни преходи, за да търси свои сюжети, търсил характеристиката на руската природа, сдобил се с градина в селцето Въйра, близо до тогавашната столица.
Умира на 20 март 1898 г. пред статива си, в процес на работа. На името му е кръстена малката планета 3558, открита от съветския астроном Людмила Журавльова.
 

[Редактирай]