"Моят живот е бил винаги потопен в природата. Това е вдъхновяващо, защото стана така, че изпълни годините ми с приключения и радост. Бил съм развълнуван от абсолютно всичко, което сам срещал, независимо дали това бяха горили от тропическите гори на Конго или пингвините от Антарктида. Но никой от тези ефектни преживявания не е бил в повече от омайната природа, която откривах като младо момче в дерето, под задния ни двор в Торонто...””

Художникът Роберт Бейтман е роден през 1930 г. в Торонто, Канада. Биографите му подчертават, че още от детството си е показвал интерес към природата, ботаниката, зоологията, влиянието на климатичните пояси върху популацията и видовете. Любопитството към правенето на изкуство или процесите на рисуване, при него са съчетани от респект към традициите, но и модерните методи, което в тази им съвкупност е характерно за неговото поколение. Заниманията му да събира и селекционира кожи и кости на малки бозайници, за ги изучава в кръжоците за млади природолюбители към съответния музей в Онтарио, оформят възгледите му за неговото собствено бъдеще. Колекционерството му продължава и в резултат на него, доста природонаучни средища по света са обогатили своите сбирки чрез онова, което вече големият Бейтман им дарява.

От първите, класиците художници, респектът на Роберт фиксира преклонението пред дейността на няколко респектиращи канадски майстори-живописци, които образуват тъй наречената „Група на седемте”, прочута някога, а днес считана за съществено важна за развитието на културата в страната си. Членовете й, а и последователите им, създават редица серии пейзажи, които разкриват канадската природа в нейната величественост и девственост. Тези артистични натури предприемат решителни пътувания, понякога опасни (един от тях и загива), за да разкрият непознатия ландшафт от недостъпни места сред необятните пространства на Канада, посещават Британска Колумбия, Квебек, Нова Скотия, Арктика. Счита се, че са първите художници от европейски произход, потърсили да пресъздадат красотата на Арктика...
До около 1960 година Бейтман проявява и любопитство към методите на новите стилове, опитва да работи абстрактна живопис. Но последното не го задоволява в посоката на неговите идеи и стилът му се концентрира около

изследователската практика и научната достоверност. Сменя категорично възгледите си за ролята на професионализма, когато вижда една изложба на американския класик Андрю Уайет с майсторски работи, влизащи дълбоко в психологията и сърцето на Новия континент. Разбира се последното не е единствения повод да преобърне намеренията си и да последва един такъв чист и реалистичен пример. През 1972 г- Бейтман участва в експедиция по реката Амазонка, чиито мащаби го поразяват. Реалността и скритото, субективното чувство, че не просто плува през една велика река, а сякаш е сред Вселената, го кара да потърси начин и да представи своето усещане пред евентуалната си публика, но и за самия себе си.
Фактически изборът да бъде художник не е единствената рамка, в която Бейтман е имал амбицията да побере мечтаните си занимания. Той е рисувал наистина от малък – искал е да направи галерия от всички птици, които детството му е срещало... В същата опознавателна насока е изучавал местностите, които са били достъпни за него като младеж и наличието на железни руди в тях. Блокът и моливите са били неизменна част от неговите екскурзии – той винаги се е завръщал с много скици и те показвали впечатлителността му, рефлекса на окото, познаването на формите... Съчетава видяното с научното познание, трупа изводи и чете все по-сложна литература... От друга страна обаче, единствено пътят на изкуството му се е виждал като носещ рисковете на неуспеха или бедността.

Образованието му го определя за експерт в областта на природата и нейното опазване, тоест дипломиран еколог, но той започва професионалното си поприще като учител по география. Практиката му в преподаването се простира цели 20 години (две от които в Африка). Паралелно на това, рисува в свободното си време, отначало без да получи кой знае какво признание, което идва вече през 80-те години чрез експозицията му във Вашингтон, Смитсониън институт. Това прочуто място , в което са концентрирани музеи и фондове, зоологическа градина, изследователски центрове (част от които са пръснати по света) , редакции на издания, посреща работите на Бейтман като творби на един истински жив класик и полезна документация за живота на планетата.

Може би от тук художникът решава да не се ограничава от практиката да пази художествените си права за онези, които могат да купуват единствено оригиналите на творбите му и сключва договори за издаване на огромни серии плакати с творбите му. Последното среща съпротивата на критиката, която предупреждава да не надценяваме плакатите с тяхната стойност и художникът да не подценява установените норми при „пазаруването” на картини... Да бъде финансиращ дейности и да гради програми в областта опознаване на природата обаче е една от целите на Робърт Бейтман, заради което например две гимназии, в Абътсфорд, Британска Колумбия и Бърлингтън, Онтарио, носят неговото име.
Гимназията в Онтарио например е едно от най-популярните училища в другото полукълбо, има интернет сайт, разпространява програмите си и ги дискутира, привлича вниманието с голямата си загриженост в екологичната съдба на света. Там се правят анализи на вирусните заболявания сред младежта, правят се анализи на видове лечения и ефективността. Организират се младежки научни симпозиуми, правят се пощи от банки научна информация, градена в часовете по различни предмети.

До 1970 г. гимназията е носела името на лорд Елджин. Фактически за нас, българите, не може да не е интересно, че последният е бил посланик на Великобритания в Константинопол, посещава Атина, засилва интересите на Европа към Балканите. Точно той е човекът, който се спазарява с турските власти и изнася основната част от фризовете на Партенона за Лондон, където са и днес, пораждащи дипломатически спорове за истинското им място...
Бейтман предава география, но именно популярността му кара колегията му да възприема наговото име за патрон на училището, което е двуетажно, с пет компютърни лаболатории и три други учебни зали. Защото с времето, художникът доказва, че любовта и общуването с природата могат да вършат само много отговорните и смели хора.

Учителят и творецът се допълват. Свидетел е на битничеството, реакцията на поколението му спрямо войните, индустриалната революция. „Ръка за ръка постепенно ставаше пристрастяването ни към потребителските стоки и търговските канали на телевизията. Зависими от последните, ние приличахме на зависими от наркотика – примерите са, че човечеството лесно губи здравия си разум във формите на настоящето. Нашето общество често показва подобни симптоми. Оприличени на алкохолиците, ние трябва да се изправим срещу нашия общ потребителски проблем и да признаем, че ние сме зависими от него. Актуалното, манията за величие, свободата ни и мобилността бяха нашите философски лостове, които ни изнесоха в безпрецедентно ниво от мощност и лукс. Всичко това вече се случва в темпове, които трудно владеем и така като че ли се губи контрол. Ние трябва да гарантираме собствената си възможност да владеем процесите, умерено и практично. Чакащото ни предвещава опасност.”

Изкуствоведите са доста хладни за него, а художникът-учен често изпитва тяхната дистанция. Споделя: „В една от популярните рубрики за изкуства, "Хроника", критикът похвали моя стил, техника и концепции, но в крайна сметка каза: - Все пак, това не е истинско изкуство. " Той ме тълкува също, че истинското изкуство е добро за себе си, докато е илюстрацията на световните проблеми е извън това.”

„Но за мен, илюстрация е ясен смисъл. Това е така наистина и идеята при този жанр идва извън художника като задача. Например, един издател иска от художника Уайат-старши да илюстрира Робърт Луис Стивънсън, или папа Юлий II вика Микеланджело да представи историята на създаването на света в Сикстинската капела. Чистата, необикновената живопис, предполагам, ще бъде "истинско" изкуство, защото тя е за себе си. За парадокс обаче, и в един мебелен магазин имаме достатъчно абстрактно творчество, доколкото декорацията на предлаганите там завеси е истинско изкуство , но поръчаната на да Винчи „Тайната вечеря " излиза да е само някаква илюстрация. Съдържанието на думата "само една" или „само някаква”, намирам тревожно.

Когато човек мисли за реалните проблеми, пред които е изправена планетата и наистина цивилизацията ни в края на 20-ти век, проблемът би бил съществен дали арт критиците ценят тази форма на изкуството или тази форма на изкуството им изглежда толкова малка буква, че е невидима за тях самите. Аз съм се наел сам да се боря с подобни мнения и го правя, както може би сте забелязали...”
От определен ъгъл и нападащите го може би са прави – днес фотографията разкрива много повече подробности около обкръжаващите ни среда. И все пак човекът тренира познанието си и демонстрира умението си да повтори природата сякаш възсъздава нейните обитатели отново и отново, сякаш преживява динамичните страници от литературата и мечтите...

През 2005 г. творецът направи шокиращ експеримент. Той се подлага на редица опити да поеме доброволно различни химикали, за които се е считало, че нанасят вреди върху човешкото здраве. Изследването е спонсорирано от организация за отбрана на околната страна и включват 32 канцерогена, 19 хормони, предизвикващи смущения, 16 дихателни токсиканти, 42 вещества, оставящи репродуктивен ефект върху развитието.
Бейтман умее да бъде лектор и обича да цитира неща, които будят размисли. „Има една стара песен, озаглавена "Най-хубавите неща в живота са безплатни". Оказва се обаче, че най-хубавите неща в живота не са свободни и достъпни повече. Чистият въздух, чистата вода и песента на птичите ята (с всички останали елементи, които предпоставят нашата екосистеми) са символи на нашата собствена принадлежност към екоравновесието. Но сега, днес, тези неща струват пари. Ако искаме да ги има, ние сме длъжни да посветим сериозни суми за целта.

Уди Алън е описал Природата като основно "един голям ресторант". Това е вярно, но природата не е безплатен обяд. Ние сме дошли от природата, ползваме я и й дължим разходи за подновяване и възстановяване. Така че, както се казва, ние можем да платим и сега, но можем да платим и по-късно – въпросът е, че ако наистина се сетим да платим дълга си към Земята по-късно, това ще ни струва и много повече.

В песента "The Big Yellow Taxi", Джони Мичъл казва: "Кажи на земеделския производител да премахне от работата си ДДТ сега, и да ни дава ябълките с петна, защото те освен за нас, са за птиците и пчелите. Аз категорично заявявам, че ще купя ябълки с петна и дори да плащат повече за тях, ако това означаваше, че ние може да спасим птиците и пчелите, които се тровят от препаратите? Въпросът е колко скоро бихме могли да премахнем пестицидите и възвърнем жизнеността на семейната ферма? Бихте ли плащали повече за скариди, ако това значи че не сме допринесли и за разточителното клане на "страничен улов", която се явява и е резултат от неразумните мащаби на потребленията и брака в стопанския риболов? Какво като хартията започне да струва малко повече пари, но ако можем да се отървем от диоксините и емисиите вредни газове, от поголовната сеч на горите? Надявам се, че отговорът е "да", защото най-добрите неща в живота не са наша лична собственост.”

Робърт Бейтман и неговата съпруга Биргит Фрейби Бейтман подаряват картини, издания, колекция фотографии на Кралския университет във Виктория, Северна Колумбия с цел там да бъде изграден Робърт Бейтман център за програми във връзка с устойчивостта, развитието и съхраняване на планетата. Там е предвиден план, който включва проучване на климата в неутрален корпус, предвиден да стартира през 2010 г.; намаляване на емисиите на парникови газове с 50% до 2020 г., както и "мрежови-позитивни" на пътната система в институцията за свеждане до минимум на превозните средства на територията на колежа.

Художникът търси образованието в съчетание с формата на изкуството съвсем не формално – неговата програма се развива под мото от самия Айнщаин: „ Ние не можем да решим кризите на съвремието ни през призмите на едно мислене, благодарение на което сме се докарали до днешната степен на проблеми” Самият художник пък е убеден, че „действитилните ни тревоги за състоянието на нашия свят не са толкова резултат от икономически или техническите еволюции. Те са преди всичко философски. Всъщност преобладаващата западноевропейска мисъл във философията е опасна спрямо наследството ни като хора и природни дадености.” В един от клиповете за своето развитие, той взема едно от чудесните си напълно завършени платна и го намазва с гъст слой черен катран. Това е ясен символ за замърсяването на околните среди, на които няма да можем да противопоставим нравоучения и предупреждения. Кризата при невнимание ще дойде...

Художникът говори, че е много жестока шега да считаме, че чрез възможностите си да се разпространява, комуникативните технологии не произвеждат „американски” продукти вече из цял свят, като игнорират културата на огромни региони. В редица форми на изкуството, масовата продукция е предизвиквала колапси. Традициите се сриват и отиват в кофата за боклук. Така безценните наследства от значителни периоди време и епохи, с нищо и никога няма да възкръснат, освен с отчаянието, като това на зрителите от бедните квартали на града, които наблюдават света през очите на сапунената оперетност. Бейтман смята, че рисуването на природата е задача на опознаване и отношение, което регулира самомнението но човечеството, че е най-заслужаващото благата на Земята творение на еволюцията.
Картините му са резултат на едни търсения сред реалността, които съдържат разкази за усилието на художника и неговото семейство да открие обектите на своите мечти. Така например когато проследява съдбата на редица животински видове в Индия, Бейтман споделя следното: „Моята съпруга, Биргит, и аз тръгнахме да открием тигри в тяхната естествена среда в Рантамборе, грандиозен парк в Раджастан. Големите планински плата, нарязани с различни релефи, правят средата за обитаване на Бенгалските тигри добра. За хората, които обитават или познават тези гори, тигърът е сред символите на сила, която природата може да представи.

Ние напразно с дни гледахме да открием следите на огромните екземпляри. Ако трябва да ги сравнявам с лъвовете, разликата в живота им е огромна. По следите от разрушени индуски храмове, стигнахме до малко езеро. Ние бяхме там на обед, а въображението ми виждаше гледката сякаш е утро, но и както би било при лунна светлина. Сякаш виждах тигър, но все пак това ставаше само в моето въображение...”
А колко много неща е имал шанса да срещне обаче...
 

[Редактирай]