Енрико Бай е роден в Милано, Италия

1944 - Учи медицина и право в Миланския университет
Учи икономика
Учи в Художествена академия, Брера, Милано
1950 - Присъединява се към групата "Нуклеаре"
1950-те - 1990-те - Изложби: Рим, Милано, Парма, Флоренция, Венеция, Мюнхен, Париж, Лондон, Ню Йорк, Камбера, Сан Франциско
1950-те - Енрико Бай прави абстрактна живопис.
Приятелство с Лучо Фонтана и П. Манцони. 1950 - Участва в "Movemento Nucleare" заедно с Джо Коломбо, Данжело, Дова - срещу рационализма и геометризма на абстрактното изкуство, за живопис, близо до "КОБРА", срещу атомната заплаха, мутациите на политиците и военщината

Бай работи живопис, колажи, сжулптура, графика, пише стихове и манифести. Повлиян от дада, сюрреализма, попарта, примитивите, Пикасо - критика на съвременното общество от марксистки позиции - като ситуационистите.
1960-те - Започва серията карикатурни персонажи "Генерали" - саркастични и гротескни колажи против военните, милитаризма и атомната заплаха. Прилага различни техники, комбинации и материали, асамблажи, фротажи, накапване (дрипинг), намерени предмети - медали, кокарди, лампази, ленти, военни знаци - в ироничен и агресивно-декоративен маниер.

1972 - Серия творби "Погребението на анархиста Пинели" - референция по футуриста Карло Кара - против полицията, арогантността на управляващите. Енрико Бай разработва серия живописни творби по мотиви от Леонардо да Винчи и Пикасо. "Nixon Parade" (1974), "Апокалипсис" (1979) - вариации с фигури, монтажи, комбинации в духа на антивоенните движения.
1980-те - фигуративни колажи, цитати, символични образи, повлиян от Пикабия, графитите, детската рисунка - "Адам и Ева". Енрико Бай издава книги за живописта, пацифизма, екологията, разговори, автобиография, статии за вестници и списания.

В Италия попартът е известен от 1964 година и се състои от различни форми, като „Scuola di Piazza del Popolo” в Рим с художници като Марио Шифано, Франко Анджели, Джосета Фиорони, Тано Феста, както и някои произведения на Пиеро Манзони и Мимо Ротела.
Италианското поп изкуство, възникнало през 1950-те години, по-точно в произведенията на двама художници Енрико Бай и Мимо Ротела, които имат пълното право да се считат за предшественици на тази сцена.
Всъщност, това се случва около 1958-1959 г., когато Бай и Ротела изоставят предишните си кариери, които главно могат да бъдат определени като непредставителни макар да преминават бързо през пост-дадаизма и катапултират себе си в нов свят на изображения и отражението, проникнало навсякъде около тях. Разкъсаните постери на Мимо Ротела получават все по-голямо символично разбиране, често изрично и съзнателно, отнасящи се до големите икони на времето.

Композициите на Енрико Бай са пропити от съвременния кич, което можело да се окаже златна мина на изображения и стимули за едно цяло поколение творци.
Новото се заражда в новата визуална панорама, както вътре между четрите бели стени, така и отвън: коли, улични знаци, телевизия, целия „нов свят”. Всичко може да принадлежи на света на изкуството, което само по себе си е нещо ново. В тази връзка, италианският попарт поема по същия идеологичен път като популярното изкуство на международна сцена, като единственото нещо, което се променя е иконографията и в някои случаи наличието на по-критично отношение към него. Дори и в този случай, прототипите могат да бъдат проследени обратно до произведенията на Ротела и Бай, и двамата далеч от неутралитета във връзката им с обществото.

Но това не е изключителен елемент, дългият списък от художници от Джани Руфи до Роберто Барни, от Силвио Пасоти до Умберто Бигнарди и Клаудио Чинтоли, които възприемат реалността като играчка, като голям резерв от образи, от които да изготвят материал с разочарование и лекомислие, търсещи традиционните езикови модели с обновения дух на „нека се забавлявам” а ла Алдо Палазечи. През 1990-те, неопоп се развива в Италия и Европа като съвременно преправяне на Поп Арта.
 

[Редактирай]