Простащината е национално богатство...
"Простащината е национално богатство. Тя бе национализирана непосредствено след Девети септември." Това е една от култовите реплики на художника Николай Ников-Ничето (1924 - 1989), записана от журналиста и карикатуриста Александър Бешков. "Аз и досега си мисля, мечтая дори да видя тези две изречения на гигантски транспарант, издигнат над София...", продължава Бешков
(препечетка на статията от списание "Ек" във в. Култура.)
Последният мохикан на несъстоялата се българска бохема
Преди всичко искам високо да заявя, че Николай Ников е художник, а остроумието, духовитостта (но от esprit - духовност!), музикалността, с които ни обайваше и заливаше от смях, бяха само защитните буфери (на този бодлеровски тип!) от простащината, за която ще стане дума.
La vie est dure
La mort est sure
Двадесет години упорито го бранех (и след смъртта му) от още по-упорития Иван Ненов (възприел се покрай изкуството за безсмъртен!), защитавах артистизма на "капитана", когото напъхалият се в чуждия корсет на формата "класик" яростно отричаше. Дори тези две репродукции на Николай Ников - известен на по-младите като "капитана"! - от последната му изложба в галерия не са достатъчно представителни за неподозирано богатото му жанрово и технически творчество на живописец и график с великолепно пластично чувство.
Споменах две думи: "простащина" и "капитан"...
Те са ужасно свързани!
Ничето (така му викахме близките!) е първият и последен капитан на кораба "Йълдъз" в морето от простащина. Екипажът се състоеше от помощник-капитана Илия Алексиев (скулптор, самоуби се!), боцмана Георги Баев-Джурлата (живописец, главно бургазлия!) и единствената жена на борда Веса Василева, защото другите жени бяха в "трюма"!
Твърдят, че е имало стажанти и преди мен - но от 1956 г. аз бях "юнгата" на кораба!
Впоследствие го потопихме... Без излишна врява като за "Титаник"!
Но продължавахме да "го" навестяваме - тръгвахме обикновено от кръчмата "Производство", по-късно "Бамбука" - и не водехме никого "там": нито Иван Пейчев, нито Христо Фотев, всички искаха да разберат къде е това "там"... Е, взимахме някое и друго хубаво момиче да жари рибата в мокри вестници!
Нашето "място" беше по-мистично - не за поети маринисти...
В 1959 г. качих на "борда" Цветан Боров (впоследствие Todorov). Той бързо свикна с дисциплината, дори накрая така се пропи, че се уплаших да не изпусне трена за Париж...
Сега за простащината.
Седмица преди да отпраши за Париж, заведох Цветан при Ничето в списание "Изкуство" - носеха се слухове за уволнения, а жалкият щат в списанието беше единственото препитание на нашия приятел: поддържаше чуждата хроника с отличния си италиански и френски, че и сносния английски (от слушане на Радио Лондон!).
В опразнената редакция (наистина ги бяха издухали всички покрай някакъв исторически конгрес - на Партията или СБХ, не помня!) пред една пишеща машина седеше Ничето и чукаше нещо на нея.
- А да видим сега какво пишеш ти - донос ли?!
Той светкавично се обърна като в екшън и после пак така артистично, малко засрамено се кадрира с лакет до машината: представи един вид модерна картина "Художник и пишеща машина"!
- Б-бързо по-подавайте за-заявления за работа... Има ва-ваканции за г-г-главни и за-заместник-главни редактори... На власт сме без-безпартийните!!
- Я казвай тука какво пишеш... - бутаме го да се отмести и той виновно отговаря:
- Пиша с-с-статия...
Надникнахме през рамото му и замалко да паднем!
С главни букви този идиот беше изчукал следните две изречения, които аз и Цецо ще помним до гроб:
Простащината е национално богатство. Тя бе национализирана непосредствено след Девети септември.
Докато с бъдещия (френски) структуралист се цъклехме (Цецо е очилат и все изглежда ококорен!) над гениалното клише - всъщност четири клишета + ключовата му дума "простащина" - оня поясни:
- С-стигнал съм дотук... Ча-чакам новия г-главен редактор да про-продължа нататък...
Не знам дали Цветан Тодоров ще се върне някой ден към този блестящ "текст" на Ничето, когото той ценеше и обичаше, но аз и досега си мисля, мечтая дори да видя тези две изречения на гигантски транспарант, издигнат над София от цялата налична хеликоптерна мощ на България...
Може - за следващото петдесетилетие! - да се добави трето... и приватизирана непосредствено след Десети ноември!
Бодлер, френският побратим на Ничето, обичаше да цитира Еклезиаст, че когато мъдрецът се смее, боговете треперят...
Четиринайсети юли е, "каторз жуюе" - както казва Ничето...
Седя в градината на "архитектите" - сред шумна, малко досадна компания на млади колеги от телевизията - и си мисля за капитана и неговия празник... Четиринайсти юли е личният му празник - има го и за имен, и за рожден ден! Колко пъти сме го посрещали заедно на поляната пред смешната му къщурка1 в Панчарево - горsе над езерото "Лаго миноре"... Аз въртя с пръст плочата с "Марсилезата" - понеже пружината на грамофона е счупена! - а бай Илия (помощник-капитанът), Тошо Панайотов и Богдан Томалевски козируват прави "а ла генерал Дьо Гол", поклащайки "конете си"...
И виждам Ничето - тържествен и изтупан в летен костюм! - да влиза в кръчмата... Спира се на съседната маса с художници, вади от джобчето на елегантния си жакет цяло топче "бант" френски трикольор и с малка ножичка - пустото му Ниче, откъде ли я е намерил! - реже парченца и раздава като нафора на колегите...
Идва, разбира се, при мен!
- Б-бях на п-прием!...
Браво на французите! Сетили са се...
Но капитанът - сред настъпилото всеобщо оживление и поздравленията! - е намръщен:
- Ще се о-оплача на г-генерала!... - С-сервираха едни с-сандвичи с м-мазен б-български с-салам... - казва ми той и тръгва пак да обикаля масите с познати, за да ги декорира с късчета френско знаме.
Не дочака десети ноември...
Месец преди това го срещам на "Славейков". С мен е младо, хубаво момиче, което се чуди и муси на радостната ни среща. Капитанът галантно му поднася - вместо цветя - китка магданоз, чиито листенца малката нервно накъсва и излапва...
Ничето я поглежда изпод вежди.
- Т-това... да го х-храниш с маг-магданоз!
Оная набързо му довърши букета.
- Ох, к-какво щях да му на-направя, ако б-бях на ш-шейсет и п-пет...
Питам го как е, има ли нужда от нещо!
- О-обаждай се...
Разбира се, ще се обадя - когато не си почива!...
- Юнга, аз по-починах!
Хубава шега... Питам го какво яде?
- Н-не ям, п-пия...
Два дни по-късно разбрах, че не се е шегувал.
След заседание в катедрата сме се запътили към "Берлин" (старата "Савоя"!) с Николай Генчев, Димитър Аврамов, Велизар Велков, Атанас Натев и - спрели до последния кестен пред Народното събрание - изчакваме да пресечем булеварда. Разказвам им за Ничето, също така поспрял преди 20 години под същия този сенчест чадър, мързеливо разколебан от лятната жега. "Да щеше и д-дървото да п-пресече с мен от-татък, щях да к-кажа на Г-генчо2: "Дай една м-малка и една г-голяма кофа за д-дървото..."
Димитър Аврамов ме прекъсва:
- Да бе, Николай Ников, ти много го обичаше!... Знаеш ли, той май починал...
И аз щях да умра, както се смеех.
Почувствах като че ли нещо свърши - завинаги!
Бях загубил баща, майка, сестра - умирах с тях и сега умират в мен най-светите, неизказани на този свят неща и само чакам да ме прибере Бог при тях да си ги спомним заедно - но сякаш със смъртта на Ничето свърши нашият общ живот на приятелите, на всички...
Внезапната болка е по-остра!
Когато нашето сърце изгуби своето значение
небето се отдалечава
вселената прекарва тежка криза.
Пет години минаха оттогава. От този ден, от това злощастно катедрено заседание, на което мина "блестящото" обсъждане на моята дисертация. И все отлагам защитата...
А оная - с косата! - не отлага!
Капитанът се ожени.
- Юнга, знаеш ли, че се о-ожених?
- Знам, Ниче! Това беше събитието на годината - твоята женитба и срещата Кисинджър - Мао...
- Да, ама, е-едното се о-очакваше...
- Дай да не се оплакваме - и аз веднъж така...
- С-сега дали да й направя е-едно дете?
- Не знам.
- Абе, кой ще ти п-прави на с-стари години дете!... Най-добре го-готово!
- ?!...
- Го-готово, но някой ще ти каже: "Тате, дай е-един лев!"
- !?...
- Ама аз ще му ка-кажа: "А е-един десен не искаш ли!"
Капитанът предложи "президента" на България!
- Юнга, чу ли, че ще се из-избира дър-държавен глава - абе, пре-президент...
- Чух.
- Ко-кого да изберем?
- Не знам, имаш ли някой под ръка?
- Пред-предлагам да изберем за пре-президент Теди Браун! Чо-век с без-упречен морал и все-народна по-пулярност... Той е!3
Александър Бешков
_________________
1 Тази къщурка заслужава отделна глава... Най-"живата" и преживяла къщичка, която съм строил! А я построихме - почти! - за една вечер... Седим един ден на полянката с капитана и помощник-капитана, пием и гледаме залеза над езерото.
- Смятам, по-помощник, да п-построя в-вила... - каза капитанът.
- Колко квадрата?
- П-персон и по-половина.
- Имаш ли материали?
- С-съседът к-каза, че от-отдолу ще из-лезе м-много к-камък... Един-два кубика...
- Какво изложение искаш?
- Югоз-западно... Към езерото!
- Дадено... Сашо да вземе кирка от съседа - да разкопае камъните!
И бай Илия почна... Докато намеря "кирката" и разровя камънака, той разчерта с един клон основата на къщата!
Позапъхтя се... "Собственикът" ни наблюдаваше как работим, без да ни се пречка.
Илия сложи ръце на кръста да си поеме дъх и - изправен като "величествен паметник" срещу залязващото слънце - каза:
- До заник трябва да я вдигнем... И да я покрием!
Не успяхме до заник слънце. Но за два-три дни - е, дойдоха и майстори да ни помогнат! - я вдигнахме и покрихме... Тя и сега стои - вече трийсет години! - по-хубава от вилата долу на Тодор Павлов; фасадата й - вярно! - е по-тъничка, направена е от снадени картини, но задната стена - с моите камъни! - е дебела (два метра!) и е яка като Омуртаговата крепост... Нищо и никакво къще, а сме се събирали по 30-40 души вътре - като се развали времето!
2 Приятел келнер в старата кръчма.
3 Наистина един от големите чаровници на предвоенна България. Несметно богат, той прогуля - царствено, в руски стил (с оркестри!), макар че беше поклонник на Едгар Алън По и Гери Купър - няколко хиляди декари земя... "Слава Богу до на-национализацията", - радваше му се Ничето, пръв китарист в оркестъра на Теди - "не остави нищо на ко-комунистите..."
из Списание "Култура"