Сред летните инициативи на Руския музей  е изложбата „Тротоарите на Париж”  на Михаил Шемякин.. През последните години, художникът е привлечен от носталгичните мисли , породени от  изоставената хартия, стъпканите листа, фасовете, петната от боя, пукнатините, петната на кучетата, кората на чинарите, петната по стените на къщите. В кадрите му  можете да намерите фантастични снимки, разкази и гротескни герои, които той постига чрез матирани отпечатъци от пастел и мастило. Експозицията  включва около 200 творби. Също така се прожектира  филма на Андрей Загдански "Тротоарите на Париж."

Биографията на този художник е цял роман. Роден е в Москва, детството му е преминало в Германия, в началото на 70-те е изгонен от СССР и заминава за Париж. След десетилетие, прекарано там, сега определя с разочарование френската столица като пустиня по отношение на изобразителното изкуство. От 1981 г. живее в Ню Йорк.
Рисува, вае, режисира, пише, поставя, издава, продуцира, води телевизионни предавания и майсторски класове. Често пресича океана, за да се завръща към Европа, радва се на награди и почит в Русия, издига паметници насред Венеция, Москва и Петербург…
Прави впечатление, че всеки негов проект е внимателно планиран и последван от резонанс. „Вълшебният орех“ например - постановката му от 2005 г. в Маринския театър, е последвана от изложба в Санкт Петербург на скици за балета. После тези скици са събрани в книга, издадена в Милано. Сигурно ехото от „Вълшебния орех“ няма да спре дотук.
Приличащ по малко на рок динозавър от „Скорпиънс“ и на Дзукеро, омотан в няколко ката дрехи във всички нюанси на черното, с кожено яке, офицерски ботуши и черна шапка (един от малкото случаи, когато я свали, бе за дълбок поклон пред публиката), Шемякин внушава усещането за затвореност и непристъпност. Но в наръчниците по психология ясно е написано, че под тази декорация се е прислонила доброта - раздадена на всеки поотделно, и свръхчувствителност към заобикалящия го свят, която се излива в изображението. До него неизменно е съпругата му Сара. По погледа личи, че знае толкова, колкото и самият Шемякин, за Шемякин.

Художникът споделя: „Предпочитам да говорим не за жанрове, а за художници. Ценя много художници за едно или друго в творчеството им. Но онзи, който стои най-близо до моите възгледи и стремежи, е Пабло Пикасо. Считам го за образец. От ранно детство ме вълнуваше и ме заставяше да се приобщавам към голямата дискусия за изкуството. Като си помисли човек през колко периоди е преминал - увличал се е по кубизма, после се е захващал с абстракцията, ако вчера е бил график, на следващия ден става керамик. И така нататък. Галопиране през всички възможности за изява. Изграждал е един стил, постигал е върховете, а после е идвало самоотрицанието, за да тръгне към следващото. Пикасо ми е близък, защото той е въплъщение на независимост. Лео Кастел смята, че художникът трябва да има свое отчетливо лице и да бъде неотстъпчив. Моето убеждение е, че художникът не бива да отстъпва от идеалите си. Но това не означава, че не бива да изпробва различни територии. Ако реши да не отстъпва цял живот от единствения трик, който е изнамерил, това вече няма нищо общо с развитието на изкуството.”