Отказът да платиш купени на аукциона творби – явление, което в последните години е станало обичайно за участниците на китайския арт-пазар, сега достига и до Европа и САЩ. За нежелание и отказ да се плати, има цял куп разнообразни причини, които могат да ви дойдат на ум, когато след победата спечелилият започва да съжалява за недомисления си порив – а това се случва доста често.

Нанси Гроган, вицепрезидент на Grogan and Company, от щата Масачузец, си признава: „Ние трябва да отчитаме факта, че около 10 процента от продадените на наши аукциони творби няма да бъдат заплатени.“  „Колекционерите могат да стигнат твърде надалеч“, потвърждава Хенрик Ханщайн, директор на галерия Lempertz. Сред факторите, които са способни да променят първоначалните намерения на купувача също са банкрут, бракоразводни дела и дори смърт.

Формално аукционните къщи нямат право да преследват купувачите, които са се отказали да платят. Но „ако лотът е за над 1 млн. долара или около милион, те най-вероятно ще се обърнат към съда.“, казва адвокатът Питър Стерн, който по-рано е представлявал интересите на аукционна къща Сотбис. „Купувачите не заплащат сумата в посочения срок или въобще се отказват от сключването на сделка“, казва частния адвокат Джо Лерд, бивш юристконсулт на Кристис и допълва към казаното от Питър Стерн, че „ако сумата на покупката не е голяма, съответно не се подава иск“, няма никакъв смисъл: за лот, достигнал 100 хиляди долара, аукционната къща трябва да получи комисионна в размер например 25 000 долара – това едва ли стига да се покрият дори само съдебните издръжки.

Така че, по-голяма част от споровете между аукционните къщи и длъжниците или неплатилите се решава по мирен път и рядко се достига до съд. Произведението се продава на частно или на следващия аукцион. Най-радикалният начин за борба с „нечестните играчи“ е да бъдат записвани в черни списъци и да не ги регистрират като участници на търга, докато дългът не бъде изплатен. „Би било глупаво да загубим добър клиент, който да допусне, че наистина не може да плати в момента, струва се да му се влезе в положението поне веднъж“, смята Стерн. Най-често проблемът се решава с това, че на купувача  се предлага по-голям срок за плащане – до 6 месеца вместо обичайните 30 дни. „За нас не е толкова важно колко бързо се извършват плащанията, а да се превеждат парите.“, обобщава Грег Рохан, собственикът на Heritage Auctions от Далас.

Например, през юни Сотсбис подаде иск срещу лондонския дилър и консултант по инвестиции в изкуство Оливия Квок, искайки да плати за две картини Water-Worshipper (1984) на Жан-Мишел Баскиа“ и Idilli (1976) на Сай Туомбли, съответно 2,5 млн паунда и 386,5 хил. паунда, които тя спечелила на търг на 12 февруари. В своето официално изявление Квок, която управлява инвестиционната компания Willstone Management, заявява, че закупените творби не са за нея, а за нейн клиент Ендрю Флеминг, живеещ в Хонг Конг, който не може да ги заплати. По думите на Джонатан Олсофф, аукционната къща подава от 5 до 10 иска на година за неплащане, но количеството на отказалите се да платят, като цяло не е голямо. Олсофф заявява, че в тази ситуация е готов да се зареди с търпение и да не притиска своите клиенти: приключената сделка, дори и не на време, е по-добра сделка, отколкото провалената.

Няколко седмици след като компанията е започнала да съди Квок, делото било спряно: дилърът и арт консултантът се съгласили да придобият работата на Баскиа в собствената си колекция, да платят минималната стойност на картината на Туомбли, а също и да се обръщат към Сотбис за услуги при продажба на други произведения на изкуството.