Ермитажът обикновено не събира за свои изложби експонати от други музеи, но този случай е по-особен. Класическото изкуство на изложбата от фондовете на Ермитажа се простира от египетското до постимпресионистичното. С подбора и съпоставянето на произведенията за тази експозиция се занимават кураторите Тиери Морел и Елизавета Ренне; Изложбата е представена със специалното участие на аукционна къща Кристис. През април изложбата в друг състав ще бъде показана в Сейнсбъри, не е изключено да бъде показана и в Москва.

Диалогът с изкуството на художниците преди него наистина е бил много важен за Франсис Бейкън. Той започнал да рисува с маслени бои, след като посещава изложба на Пабло Пикасо в Париж през 1928 година. Той се възхищавал на цветовете на Диего Веласкес, контрастите на светлината и сенките на Рембрандт, силата на духа на Ван Гог и в същото време като по памет  „импровизирал“ картините на великите майстори.

Освен това, не по-малко значение имали филмите на Сергей Айзенщайн, вестникарски и журнални фотографии, а също и такива източници като „много красива, изрисувана на ръка книга за заболявания на устната кухина“ (Бейкън си спомнил за нея, докато създавал серията „Крещящият папа“). Повече прочетете тук. И всичко това не са били просто образци, а именно източници на стремеж на художника да предаде не как изглежда лицето или тялото, а това, което то преживява и какво трябва да почувства зрителят.

Кураторите на изложбата изследват и друга линия от творчеството на художника, в която настойчиво съпоставят „Глави“ на Бейкън ту с Пикасо, ту с Матис, ту със скулптурата на Бурдел или древногръцките бюстове, подчертавайки приликите на фигурите на художника с ренесансовите контрапости и „Приведеното момче“ на Микеланджело. Оказва се, че фигурата на Франсис Бейкън е толкова плътно вписана в контекста на историята на изкуството през последните две хилядолетия, че възниква въпросът дали не й е тясно в тези рамки.