Шрьодер смята, че при подаването на реституционни искове, срокът на давност трябва да бъде ограничен до 20-30 години. Така, във втория случай, датата ще съвпадне със 100-годишнината от края на Втората световна война (1939-1945). „Ако не определим срок от около 100 години след края на Втората световна война, трябва да се запитаме защо претенциите по отношение на същите престъпления, извършени по време на Първата световна война (1914-1918), не трябва да бъдат валидни и днес.”

Според различните действащи законодателства, сега не могат да бъдат предявявани претенции за неправомерно отнемане на произведения на изкуството, извършени през Френско-Пруската война (1870-1871) или по време на Наполеоновите войни, когато много френски музеи са се облагодетелствали значително с произведения на изкуството.

Същото се отнася и за някои британски музеи, където след изтичането на шестгодишен период на давност от установяване на собствеността, съдът не зачита каквито и да е претенции.

В САЩ, подобни казуси се тълкуват различно от законодателството на отделните щати, като в Ню Йорк, например, срокът на давност е три години.

В Германия, жертвите на нацизма имаха право на реституция до 1975 г., но сега, след случая с т.нар. „Мюнхенски склад”, открит в дома на покойния Корнелиус Гурлит през февруари 2012 г., са предприети юридически стъпки този граничен период да бъде променен. Според Клаус Албрехт Шрьодер, по силата на Закона за реституцията, през последните години в Австрия са били върнати около 50 хиляди произведения на изкуството. Директорът на „Албертина” обаче смята, че е време да бъде сложено ограничение в давността на исковете.

През 1998 г. във Вашингтон се състоя конференция на високо равнище, чиято тема беше реституцията на произведения на изкуството, конфискувани неправомерно от нацистите. Споразумението по заключителния документ, в който се казваше, че „трябва да се вземат бързи мерки за постигане на справедливост и на справедливо решение” за наследниците на жертвите на Холокоста, беше подписан от 44 държави.