През 1927 г., още неприет в Държавната художествена академия (днес Национална художествена академия), Васил Бараков взема участие в обща студентска изложба. Представя се с картината си "Човек и природа", за която след време споделя:

"Възлагах големи надежди на тази картина. Но избързах с нея тогава и я унищожих".

Бъдещият художник е 25-годишен. Колко пъти ще предприеме подобни разрушителни действия спрямо своите артистични реализации в сетнешното си придвижване към житейския си край, едва ли някога ще узнаем. Но че самокритиката, самоограничението, самоизмъчването и самоунищожението са органична част от природата на Васил Бараков.

За това подсказват както собствените му, изповядани в интервюта и пред приятели мисли, така и завещаното ни от него творчество.

В десетките картини на живописеца, завършени творби, подписани от собствената му ръка, и намерили своето достойно място в историята на българското изкуство, в музеи и частни колекции, откриваме отразени останалите непристъпни за мнозина "територии на меланхолията". Своеобразни овеществени свидетелства за личните му срещи с природата, индустриалните пейзажи, натюрморта.

Същностно осмислени общения, белязани от вглъбеност, развита съдна способност и чувствителност, от която навярно десетки биха се освободили заради непоносимата ѝ тежест, непреодолимата ѝ болезненост, незаличимите ѝ белези. Но не и Васил Бараков, който като че ли превръща тази своя хронична обостреност към реалността, не през емоционалното, а сякаш изключително през разума, в единствената вярна му творческа стратегия. Ще я съзрем въплътена във всяка негова изведена докрай картина, с прилежно положен подпис в някой от ъглите ѝ.

Но изложбата "Изоставените" е посветена на един напълно непознат дял от творчеството на Васил Бараков. На намерените в двете достигнали до нас папки на автора, оцелели след рухването на неговия дом и ателие в Драгалевци. Претъпкани с меланхолия творчески опити, които ни повеждат не просто по "калните коловози на самотата", а към чувствената същност на художника.

Към отношението му към линията, петното, цвета, композицията, но и към човешкото в него самия. Към анатомията на творчеството му.