На 21 декември 2011 г. на 84-годишна възраст в Манхатън  почина Джон Чембърлейн. Той остана в историята на изкуството като един от най-великите артисти на нашето време, успяващ да превърне желязото за скрап в скулптура, струваща милиони долари. Новината беше съобщена от неговата съпруга – Прудънс, която отказа да оповести причината за смъртта. Въпреки, че през последните години здравословното му състояние беше влошено, той продължи с пълни сили да работи , представяйки няколко големи международни изложби.

Новината идва едва два месеца, преди да бъде открита неговата ретроспектива в музея „Гугенхайм” в Ню Йорк. Джон Чембърлейн е един от художниците, който излага своите произведения в галериите на Лари Гагосиан, както и в най-престижните галерии и музеи по света. Тяхната цена достига на аукциони понякога няколко милиона щатски долара.

Джон Чембърлейн е роден през 1927 г. в Индиана, САЩ, и завършва своето художествено образование в Арт института в Чикаго през 50-те години. Оттогава до ден днешен той непрекъснато подлага на изпитание границите на традиционната скулптура, като започва да работи с нетипични, „отпадъчни” материали – като гума, найлонови торби, старо желязо или автомобилни части. Той ги преработва, своеобразно ги  „рециклира” и преизползва, като ги извива, намачква, огъва, галванизира и оцветява, давайки нов живот на „материала, който вижда да обкръжава сградите”.

Произведенията на Чембърлейн се нареждат много над създаването на скулптура от ежедневни материали. Той съумява да съчетае в този артистичен жест символиката на „readymade”-а, завещана от Марсел Дюшан, използвайки принципа на минимализма за „същността на материалите”. Създава своеобразен мост между суровата експресивност на нюйоркската школа от средата на 50-те и поп арта, при който намесата на художника е сведена до минимум. Той успява да примири цвета и формата, като заявява, че се е повлиял в своите ранни години от цвета при Вилем де Кунинг и структурата при Франц Клине.

През 60-те, 70-те и 80-те  години Чембърлейн работи със смачкана стомана, разтопен плексиглас, стиропор или дунапрен, които представя на различни изложби и престижни събития  по света, като биеналето в Сао Пауло (1961, 1994 г.), Венецианското биенале  (1964 г.), Документа в Касел (1982 г.).

През средата на 90-те години той започва да експериментира със широкоформатна фотография, а през 1993 г. е удостоен с престижната награда за „Вечен принос към съвременната скулптура” от Международния скулпторски център във Вашингтон.  

През своята дълга кариера той има над 100 различни изложби, пътуващи изложби и ретроспективи.