Евгени Клинчаров завършва специалност "Стенопис" в Художествената академия в София през 1948 г. при Кирил Цонев и Георги Богданов. Между 1953 и 1985 г. е главен художник на издателство "Български художник", заместник-главен редактор на списание "Изкуство" (1962–1970). От 1963 до 1989 г. е в ръководството на Съюза на българските художници. Участва в редица изложби на изящното, приложното и монументалното изкуство. Автор е на монографии  за художниците Иван Ненов, Любен Гайдаров, Тодор Панайотов, Кирил Казанлъклиев, Екатерина Савова–Ненова, на книгата "Разговори с Иван Ненов", на множество статии по проблеми на изкуството. Отпечатаната през 2010-2013 г. трилогия „Пантеон. Бележити дейци на българската култура" е последният му капитален труд.

Луксозно монографично издание за живота и творчеството на художника с текстове от Светлин Русев, Бисера Прахова, Кирил Гогов, Албена Спасова, Румяна Пашалийска и Сузана Клинчарова ще бъде представено в изложбата на 1 декември 2016 от 18.00 часа.

Светлин Русев пише в изданието: „Евгени Клинчаров е един от най-странните случаи в българското изкуство, който винаги е стоял встрани от публичните прояви, художник интелектуалец и родолюбец, творец с изключително многостранна творческа и обществено значима дейност, непознат в неговата цялост дори за най-близките колеги, с които е работил. През дългите години, в които бяхме заедно в Съюза на българските художници – той като главен редактор в издателство „Български художник“, след това – и като секретар в ръководството в Съюза – винаги знаехме, че до нас има колега, на който можеш цялостно да разчиташ и като отговорност, и като професионален перфекционизъм, и не на последно място – като личност с изграден морал и позиция.“

Румяна Пашалийска споделя: „Художник и изкуствовед с висока професионална мярка, със значителен принос в изкуството на книгата, автор на многобройни монографични трудове, Евгени Клинчаров беше удивително цялостен в своя художествен мироглед и в нравствената си философия. В продължение на общата ни работа открих не само един смайващо работоспособен и всеотдаен изследовател, а и един невероятно учтив и добронамерен човек, който обаче проявяваше твърд характер и ставаше ужасно неотстъпчив, когато отстояваше собствените си идеи и виждания... Защото “Пантеонът”, неговото последно и най-значимо творение, заемаше особено място в творческия му път. В условията на една разколебана ценностна система, това беше неговата лична битка със завладяващата ни бездуховност, личният му принос за съхраняването на нашата историческа и културна памет, своеобразната му житейска равносметка...“.