Докато тези и други въпроси, които представляват интерес за невроестетиката са мотивирани преди всичко от желанието да се разберат особеностите на човешката нервна система, то как допринася невронауката за поведението към изкуството и нашето разбиране за него. Основният отговор е, че невроестетиката помага да се разшири представата ни за изкуството от конкретен вид обект до нещо, което хората правят.

Изкуството е един от най-дълбоките начини, които хората използват, за да манипулират околния си физически свят. Ние използваме изкуството, за да изработим социалната структура, модулирайки човешкото взаимодействие чрез образи, танци, музика и разкази. Ангажирането с изкуство ни помага доброволно да регулираме физиологичното състояние на тялото, влияейки на настроението, мисленето, автономната възбуда и дори продължителността на живота. В крайна сметка невроестетиците се надяват да обяснят какви аспекти на нервната ни система правят възможни този набор от поведенчески черти - това, което прави Homo sapiens творци и потребители на изкуството.

Наскоро публикуваната книга „Бейкън и съзнанието: изкуство, невронаука и психология“ събира пет есета за творчеството на Франсис Бейкън, едното от които е от историк на невро-изкуството, а другото е на двама експериментални невролози. И петте есета считат за своя отправна точка интерес към подобряването на нашето разбиране за това, което се опитват да направят и предадат картините на Бейкън. Всички разчитат на традиционните методи за интерпретация, за да идентифицират значими теми, идеи, изображения в работата на Бейкън, които се нуждаят от обяснение. Какво тогава „невронауката и психологията“ поставя на масата?

Бейкън се опитва да прожектира върху платното преживявания, които формират „нападение“ върху нервната му система по такъв начин, че самите получени образи да нанесат шок на зрителя.

Вероятно има два начина невронауката да се използва за информиране на тълкуването на творбата на един художник. Единият е чрез  фокусиране върху идеите в работата на художниците, занимаващи се с въпроси, свързани с ума и мозъка. „Бейкън и съзнанието“ предполагат, че подобни проблеми са играли важна роля в творбите на Бейкън. И петте есета подчертават, че картините на Бейкън могат да се разглеждат като посредник между собствената „нервна система“ на Бейкън и тази на зрителя. По-конкретно, Бейкън се опита да проектира върху платното преживявания, които „нападат“ нервната му система по такъв начин, че самите получени образи да причинят шок на зрителя. Авторите проследяват добре познатите „рани“ в живота на Бейкън - неговото детство, сексуалността му, смъртта на Джордж Дайер - и анализират как те се трансформират във визуални устройства, които предизвикват безпокойство, изненада и тревога в зрителя, включително изкривявания на лица и тела.

Книгата прави интересното наблюдение, че самият Бейкън е признал тази централност на взаимодействието между картината и съзнанието в работата му. Той заявява, че се стреми да представи вътрешното си състояние в картините си, наричайки ги „модели на нервната система“. И въпреки, че тези наблюдения установяват съзнанието и мозъка като важни теми в творчеството на Бейкън, никой от авторите не предоставя никакви невронаучни доказателства защо тези въпроси са толкова разглеждани от Бейкън, нито защо той е избрал да ги рисува по начина, по който го е направил. Всяка една от теориите, които те издигат - дори и спекулативният опит на Джон Ониънс да свърже манията на Бейкън в това как мозъкът му е бил оформен от детските преживявания - може също толкова лесно да бъде представен, без да се прибягва до техническо разбиране за това как работи мозъкът.

За мен като невролог е едно от най-поразителните неща за картините на Бейкън е, че той нарочно е изработвал образи, които провокират негативни емоции: грозни цветове, деформирани човешки тела и т.н. Ако анализът на работата му включва само смисъл и формални средства, ние губим поглед върхи този стихиен факт. Човек се надява, че в бъдеще невронауката и традиционнoто арт изучаване могат да си сътрудничат по-добре, за да изведат емоционалните ни отговори на изкуството на преден план.

Мартин Сков е невролог в датския изследователски център за магнитен резонанс, Университетска болница в Копенхаген Хвидовре, Дания. Той, наред с други неща, публикува Neuroaesthetics (Baywood, 2009). Той туитва на @mskov01