Ив Клайн. „‎Пустота“ („‎Специализация върху чувствителността в първично материално състояние към стабилизирана живописна чувствителност“‎). Galerie Iris Clert, Париж, 1958 г

На 28 април 1958 г. почти 3000 души се тълпят пред галерия Iris Clair в Париж, за да видят нова изложба на Ив Клайн, вече известен със запазената си марка сини монохромни картини. На входа на галерията, под син балдахин, стоят гвардейци в парадно облекло; на гостите са сервирани коктейли от известния ресторант La Coupole със специална боя, след която уринирането става в син цвят; изложбата е рекламирана на улични билбордове и в арт списания; за деня на откриването дори се планира да се освети Луксорският обелиск на Place de la Concorde в синьо, но в последния момент разрешението на властите за реализиране на тази идея е отменено.

Влизайки вътре, посетителите откриват празна стая с една-единствена празна витрина. Всичко е боядисано в бяло. Под влиянието на различни медитативни и езотерични практики Клайн вярва, че успява да събуди у публиката особена възприемчивост към празното пространство на галерията, което, както му се струва, запазва невидимия и неосезаем дух на живописта. Идеята е оценена от писателя и философ Албер Камю, който пише в книгата за отзиви: „Силата е в празнотата“.

Даниел Бюрен. Galleria Apollinaire, Милано, 1968 г. Робърт Бари. Галерия Евгения Бътлър, Лос Анджелис, 1970 г

В разцвета на концептуализма двама художници предлагат на зрителя да погледне не на изкуството, а на неговто място за съхранение, и този път не отвътре, а отвън. Даниел Бюрен през октомври 1968 г., като част от самостоятелна изложба, блокира входа на галерията Apollinaire с хартиено платно с редуващи се бели и зелени ивици, а Робърт Бари през март 1970 г. затваря галерията на Евгения Бътлър за времето, в което е обявена изложбата, като за целта поставя табела отвън. По този начин художниците критикуват традиционната система за показване на изкуство.

Както по-късно критикът Брайън О'Дохърти отбеляза в есето си „Вътре в белия куб“, въпреки че зрителят не може физически да влезе в затворената галерия, неговият интелект може да влезе, за да осмисли околното пространство.

Мартин Крийд. "‎Произведение № 227: светлината се включва и изключва"‎. Галерия Тейт, Лондон, 2001 г

Изглежда, че след легендарните проекти на Ив Клайн и класиците на концептуализма с празна изложбена зала едва ли може да изненада изтънчения зрител. Въпреки това, на изложбата на номинираните за наградата Търнър през 2001 г., работата на Мартин Крийд нашумява, тя представлява празна зала, където осветлението се включва и изключва непрекъснато, на интервали от 5 секунди. Стаята, „мигаща“ с определена честота, изостря възприятието на зрителя за времето, пространството и онези елементи от ежедневието, които обикновено убягват от вниманието. Така, намирайки се вътре в тази инсталация, започвате да гледате стените, които обикновено служат само като фон. Поради тази причина „Работа No. 227“ често се сравнява с музикалното произведение на Джон Кейдж „4'33“ (1952), по време на което инструментите просто са безшумни – предполага се, че публиката ще слуша звуците, които изпълват окръжаващата среда.

Сантяго Сиера. Проект за испанския павилион на 50-то Венецианско биенале. Венеция, 2003 г

Задачите на всяка съвременна международна мегаизложба включват децентрализация на изкуството, размиване на границите между локалните арт сцени. Погледнати по такъв начин, националните павилиони, които играят важна роля в структурата на Венецианското биенале, изглеждат анахронични и следователно често критикувани от художниците и кураторите, които ги представят. Язвителна забележка за чувството за национална гордост и изключителност, което тези павилиони възпитават е направена на Биеналето през 2003 г. от испанския художник Сантяго Сиера. Той покрива надписа "Испания" над входа на павилиона с черно найлоново фолио и блокира самия вход с тухлена стена. В помещението може да се влезе  от задната врата, но само след представяне на испански паспорт - за това се следи от няколко строги охранители. В очите на посетителите обаче се разкрива само това, което е останало от демонтажа на предишния проект.

Изложба „Пустота: ретроспектива”. Център Жорж Помпиду, Париж, 2009 г.; Кунстахале, Берн, 2009 г

През 2009 г. група амбициозни куратори последователно представят в Центъра Помпиду и Кунстхале в Берн проект, който реконструира няколко изложби наведнъж, където нищо не е показано. Екстравагантната реконструкция демонстрира напълно парадоксите на представянето на празнотата. От една страна, това е просто поредица от празни зали без никакви отличителни черти, от друга страна, напомня, че всяка една от реконструираните „празнини“ възниква в уникален контекст и изразява своя собствена концепция. Една от залите, например е посветена на проекта на Мария Айхорн "Парите на Кунстхале Берн" (2001), в който тя използва целия бюджет на изложбата за възстановяване на помещенията, където трябва да се проведе изложбата, и вместо творбите на художника , посетителите виждат работници, които правят ремонт. В друга зала е „пресъздадена“ концепцията на Роман Ондак. През 2006 г. посетителите на изложбата му, волю-неволю, започват да търсят в празната стая подслушвателно устройство, което според пояснението е скрито там. Разбира се, ретроспективата включва и посвещения на Ив Клайн и Робърт Бари.