Името „Понякога тишината“ препраща директно към някои заглавия от подбраните произведения („Тишина“ на Анжела Терзиева, „Наречи нещата в тишина“ на Яна Стойчева). Тишината не е просто липса на звук, но и предпоставка за прозрение, интуитивен опит, както и копнеж по неназовимото, бунт срещу шумния свят, борба за интимност. От различните възможни нейни проявления, различните тишини – на утрото, в очакването, между думите на човека срещу нас – зависи крехкият баланс и ритъмът на нашето ежедневие. Тишината може да е осезаема до видимост – между гръмотевиците или при сбогуване с любим човек, като покрива диапазона между творческото уединение и изолацията.

В облaстта на изкуството тази тема се простира далеч отвъд музиката (Джон Кейдж) и звуковото възприятие, бидейки застъпена в естетиката (Сюзан Зонтаг, Макс Пикар), поезията (Рилке), драматургията и визуалните изкуства с техния уклон към минимализъм и концептуализъм от началото на 20-и век. Сред най-големите „интепретатори“ на тишината и творческата й роля са Сюзан Зонтаг и швейцарският философ Макс Пикар, за когото рефлексията върху тишината е „всесетивно изживяване на неизвестното на земята, на света като чудо“. Цитатът е от Силвия Борисова, доцент по естетика в БАН, която също така пише в своя труд „Естетика на тишината и мълчанието“, че „тишината е най-абстрактното и най-конкретното нещо, което можем да си представим – най-крайната естетическа реалия, с осъзнаването на която откриваме най-дълбокото ниво на собствената си сетивност“.

Експозицията продължава до 17 февруари.