Проектът, посветен на живописта и скулптурата, е ръководен от историкът на изкуството Роберта Бърнстейн, познаваща художника от половин век. Тя написа и статия, включена в първия том. Въпреки че Джоунс многократно е казвал, че не иска да присъства в работата си, в описанието на Бърнстейн той изглежда е по-оригинален и емоционален артист, отколкото изглежда.

Историкът на изкуството Дженифър Л. Робъртс, който е съставил каталога-резоне за монотипиите заедно със Сюзън Дакерман, продължава концепцията на Бернщайн. Любопитно е, че рисунките на Джоунс понякога се появяват след, а не предшестват работата с други материали; както самият художник казва, те отбелязват текущия процес на изследване на материалността и разработването на идеи. Според Робъртс монотипите демонстрират това движение напред най-добре в сравнение с всичко останало. Обширното й есе се фокусира именно върху практиката на създаване на монотипии от Джоунс. "Колекционерите на гравюри и графика ги избягват," пише изследователят, "защото те не са тиражирани, а колекционерите на картини, защото според тях са гравюри." Но хибридността и променливостта, които обясняват липсата на монотипии в дискурса на изкуствоведската критика, са именно качествата, които ги правят продуктивен визуален инструмент за художника.

Робъртс твърди, че художникът използва печатарската машина като свой служител - и също като „аутсайдер“, като „буквалист“, като „респондент“, като „фиксър“, като „петно“ и като „хронометър“. Тя обосновава всяка от тези функции, като дава конкретни примери. Тя също така свързва физическите характеристики на печатарската преса и употребата й в случая на монотипите с манията на Джоунс към човешката смъртност. "Прогресивното движение на въртящия се валяк по време на създаването на монотипия," пише Робъртс, "превръща печатния процес от илюзорната мечта за възобновяем жизнен цикъл в едностранния поток на реалното време. Това преняся процеса на печат в живота и следователно води до смърт. "