Първата картина с такъв сюжет е изпълнена от художника в Рим през 1599 г. и се съхранява в римския дворец Барберини. Известно е, че още една картина е рисувана от Караваджо по-късно в Неапол, която след това става собственост на холандскя художник и търговец Луи Финсън. Той също така прави копие на работата на Караваджо, която по-късно е придобита от италианската банка Intesa. Следите на оригинала се губят в Холандия през XVII век.

Основният въпрос: дали картината е истинско произведение на Караваджо или изключително висококачествено копие на един от неговите последователи? Специалистът по стари майстори, член на френската асоциация на професионалистите в областта на изследването на произведения на изкуството, в миналото, ръководител на отдела по стари майстори на Сотбис (1985-1987) Ерик Тюркен е готов да си даде главата (почти като Олоферн), че това е отдавна изгубената работа на Караваджо, която изчезва в Нидерландия през 1619 г. На въпроса за многото съмнения относно атрибуцията на произведението, Тюркен отговаря: „Да, вторият човек, на когото показах картината беше Мина Грегори и тя отхвърли авторството на Караваджо. Както Джани Папи от университета във Флоренция. Но ние останахме приятели: това е спор, а не война. "

 Аргумент в полза на авторството на Караваджо е, че художникът действително многократно създава различни версии на един и същ сюжет, както и наличието на композиционни корекции. На рентгенографиите е ясно, че авторът е направил промени в процеса на работа върху картината и няколко пъти е променил местоположението на фигурите в етапа на подготвителната рисунка.  По правило това означава творческо търсене, характерно за оригиналните композиции, а не копие. Изследванията и мненията на няколко експерти може да са достатъчни за един хипотетичен участник в предстоящия търг да се възползва от шанса и да стане собственик на работа на самия Караваджо. Също така е изненадващо, че картината се продава на търг Марк Лабарба в Тулуза, а не на вечерните търгове на Сотбис или Кристис в Ню Йорк или Лондон. В този случай, работата ще бъде по-вероятно да постигне рекордна сума и да се превърне в най-скъпата работа на стар майстор след  "Спасителя на света" на Леонардо.

Проблемът с тулузката Юдит е в това, че тя не се вписва в нито един от периодите на Караваджо. Осветлението в нея е много по-грубо, отколкото във всяко едно  от неговите неаполитански платна от 1606-1607 година. Тогава той създава „Седемте дела на милосърдието“ и „Бичуването на Христос“, където съчетанието на сребриста светлина и гъста нощна тъмнина създава нов тип емоционално изразяване.

Къде са сенките? Юдит държи меча си много ниско, но го заобикаля само слаба сянка. Тя не прилича на мастилените сенки, абсорбиращи светлината в картините на Караваджо. По този начин, металическия блясък в „Портрет на рицаря на Малта“ (около 1608 г.),  е несравнимо по-изтънчен от грубата материалност на оръжието на Юдит. Подобно неумело използване на светлината лишава картината от психологизъм. Караваджо никога не играе със светлосянката в името на самата игра. Осветеното от блясъка лице и тяло, излизащи от гъста тъмнина, разкриват пред зрителя смисъла на творбата. Тулузската „Юдит“ е напълно лишена от драма и повествователност, както и вялата и разападаща се композиция. „Не знам кой, къде и кога е създал тази картина, но приписването на тези небрежни Юдит и Олоферн на Караваджо е обидно за неговото изкуство“, казва Джонатан Джонс - арт критик, автор на книга за Караваджо, която ще излезе през 2020 година.