Изложбите на импресионистичното изкуство имат дълга традиция в музея за изкуство в Базел. Писаро е особено скъп за музея, тъй като колекциите му включват осем негови картини, както и десет рисунки и акварели, и десет (принта)щампи от негова ръка. "Un coin de l’Hermitage, Pontoise"(1878) е първата импресионистична картина, която влезе в публичната колекция от изкуство на Базел. Придобиването й през 1912 г. по инициатива на трима млади художници поставя основата на колекцията от импресионистично изкуство. Tази пролет музеят посрещна "La Maison Rondest, l’Hermitage, Pontoise" (1875) на Писаро, подаренa на Кунстмузеум Базел от швейцарска частна колекция.

Художествената позиция на Писаро е по-сложна от тази на неговите приятели. Подходът му се различава значително от темите, с които Клод Моне, Огюст Реноар, Едгар Дега и други печелят благоразположението на съвременната публика. Например, Писаро е единственият импресионист, за когото изобразяването на скромния живот, особено на селското население, е основен интерес. Вместо да изобразява света на заможната буржоазия, той се занимава с пейзажите, култивирани от хората, както и опита на селяните и земеделските работници.

Политика, общество и пазар на изкуство

Писаро, за разлика от Моне или Реноар не се въздържа от всякакъв вид естетизиране. Вероятно затова художникът така и не постигна търговски успех и през целия си живот се оказа във финансови затруднения. Писаро поема водеща роля в създаването на самоорганизиран кооператив, чрез който художниците излагат и продават собствените си произведения: "Société anonyme des artistes peintres, sculpteurs et graveurs" създава историята на изкуството под името "Импресионисти".

През 1880-те години импресионизмът, чиито достойнства отдавна са били остро оспорвани, печели нарастващо обществено признание; частни и обществени колекции започват да придобиват произведения, което позволява на техните създатели да изкарват прехраната си. Точно в този момент Писаро се присъединява към по-нататъшна революция в живописта - неоимпресионизма, давайки ново доказателство за упорития си стремеж към художествения прогрес. Радикалната естетика и научният метод на неоимпресионизма, поддържан от Пол Синяк, Жорж Сьора, Луис Хайе и най-големия син на Писаро Люсиен, му се струва логична прогресия от импресионизма. През 1890-те той се връща към стила на импресионизма, но остава верен на убеждението си, че доброто изкуство е революционно в основата си и подкрепя невъзмутимата вяра в съвременността.

Художникът не крие интереса си към анархизма и подкрепата си за усилията за неговото разпространение. Подобно на много от неговите съвременници, особено сред неоимпресионистите, Писаро е убеден, че неравномерното разпределение на ресурсите, особено в метрополитени като Париж или Лондон, рано или късно ще ускори свалянето на съществуващия социален ред. За разлика от някои, които споделяха неговата политика обаче, Писаро вярва в мирна и ненасилствена революция.

Степента, до която изкуството му отразява политическите му убеждения, отдавна занимава историците на изкуство. Той не желае картините му да се четат като визуализации на политическа програма. И все пак, основните идеи на анархизма резонират в революционната техника на Писаро, в стремежа му към автономия и свобода във всяка ситуация в живота и в решимостта му да пробие срещу всяка съпротива.

Неудържим експериментатор

Животът на Писаро е оформен от събитията и историческата динамика на 19ти век. Той изобразява някои от най-сложните конфликти на своето време и смята, че художниците са призовани да дават израз на критичната мисъл както върху доминиращите идеи, така и върху политическите, социалните и икономическите реалности. Изследователската му ангажираност с тези условия го карат да създаде произведения, които говорят директно за неотложните проблеми на днешния ден.

Неговият произход прави Писаро аутсайдер сред френските художници, с които общува през целия си живот. Роден през 1830 г. в семейство на евреи на остров Сейнт Томас в Карибите, тогава датска колония, той е единственият импресионист, отгледан на два континента. Говори три езика (френски, английски и испански) и е запознат с етническото и културното разнообразие още от детството си. Неговата идентичност, неговата гледна точка за живописта и неговият мироглед са били информирани както от странстващия му ранен живот, така и от неговия обмен на идеи с други художници.

Изключителното любопитство на Писаро го кара да създава творчески експерименти и нови форми на представяне. Вдъхновявайки се от среда, включваща художници като Камил Коро и Гюстав Курбе, той се стреми да установи сътруднически отношения  с други, които биха се присъединили към него в разработването на художествена визия, независима от Академията.

Повече от всеки друг член на неговия кръг, Писаро интуитивно разбира чувствата и идеите на приятелите си художници, подхранвайки техния потенциал и на свой ред учейки се от тях. Може дори да се каже, че способността му за приятелство е уникален „дар“. В основата му е уважението към артистичната индивидуалност на всеки един от колегите му и вярата му в равенството на различните позиции. Писаро е недоверчив към ограничаването от йерархиите и отвратен от всякакви догми. За него художественото сътрудничество няма нищо общо със старшинството; свободният обмен на идеи между равни е неговият фундамент. Изложбата илюстрира различни взаимовръзки между протагонистите от периода, очертавайки алтернатива на модела на художника като гений, работещ в изолация от външния свят.