Преди да бъдат изпратени от музея Kode в Берген (Норвегия) на изложба в галерия Courtauld в Лондон, 18 картини на Едвард Мунк са извадени от рамките и внимателно изследвани. Специалистите трябва да се уверят, че състоянието на работите позволява транспортирането им, а освен това е необходимо да се почисти повърхността им от мръсотия и потъмнял лак. Но като цяло за кураторите на изложбата „Едвард Мунк. Шедьоври от Берген” (до 4 септември), създаването на експозицията не е трудна задача, тъй като всички картини принадлежат на една и съща институция, имат еднакви условия за съхранение и сходна история на реставрация, а също всички рамки си пасват една с друга.

Подобна еднородност е рядкост. Много по-често изложбите включват произведения от различни музеи и частни колекции, което създава много проблеми. Пример за това е скорошният "Пусен и танцът", първоначално изложбата е открита миналата есен в Националната галерия в Лондон и по-късно показана в музея Гети в Лос Анджелис. Картината „Кралството на флората“ (1630-1631) от галерията на старите майстори в Дрезден изглежда скучна на фона на ярки, изчистени произведения от британските и северноамериканските колекции. Дрезденското платно е изложено в отделна стая заедно с група от по-ранни предмети.

Външното впечатление обаче може да бъде измамно и представители на Националната галерия настояват, че Пусен е подреден в хронологичен ред, независимо от състоянието на творбите. „С изключение на леко пожълтял лак, картината в Дрезден е в отлично състояние“, казва Емили Бини, куратор на изложбата в музея Гети. В Лос Анджелис този жълт оттенък беше компенсиран от ярко студено осветление. „Някои от другите картини в изложбата“, уточнява Бини, „се нуждаят от много по-сериозно осветление“.

НЕКА БЪДЕ СВЕТЛИНА!

Регулируемото LED осветление е незаменим инструмент за кураторите. В момента, Националната галерия в Лондон има изложба на Рафаел (до 31 юли), където различията във външния вид на картините се смекчават с помощта на пространствени решения, за сметка на осветлението, близостта на произведения със смесен формат и редуването на живопис с рисунки. Матиас Вивел, един от уредниците, настоява, че при планирането на окачването, състоянието на творбите не е от основно значение за музейните работници.

На фона на заминаващата си, но все още непредвидима пандемия и във връзка с процесите на глобално затопляне, много институции започнаха да преразглеждат подхода си към наемането на картини. Изкуствоведът Тери Дибитс прогнозира още през декември миналата година, че изложбата на Ян Вермеер в Rijksmuseum през 2023 г. ще бъде последният блокбъстър. Според ръководителя на тази холандска институция, в опит да привлекат посетители, музеите ще бъдат по-малко склонни да се разделят със своите шедьоври. На въпроса каква роля играе състоянието на работата при подобни решения, той отговаря: „Ключово. Грижата за обекта и доброто му запазване е най-важното нещо.”

В същото време реставрацията може да се превърне в определящ фактор в преговорите за голяма изложба. Ако музеят-домакин се съгласи да финансира реставрацията на произведението, то за собствениците, особено ако не разполагат с необходимите ресурси, това може да играе решаваща роля. Освен това изложбите често предоставят възможности за научен анализ, както направи галерия Courtauld преди изложбата на Мунк.

Ейми Орок, старши куратор в Художествената галерия и парк Комптън Върни в Уоруикшир, Англия, организира изложба на портрети на Тюдор, която ще се открие през февруари 2023 г. и ще се фокусира върху въпроси, свързани с приписването, художествените техники и практиките приети в различните работилници. Според нея подготовката на този проект включва подробен технически анализ, който освен всичко друго ще послужи като оригинален начин да заинтересува обществеността.

Още през 2017 г., куратор на изложбата „Брьогел. Определяне на династията“ в музея Холбърн в Бат, Орок научава от първа ръка потенциала на подобно изследване. Извършената тогава реставрация разкрива, че картината „Сватбен танц на открито“ (1607-1615) всъщност е нарисувана от самия Питер Брьогел Младши, а не от някой от неговите последователи, както се смяташе преди това.

Кураторите по правило се опитват да не привличат вниманието към състоянието на картините, за което има както дипломатически, така и чисто технически причини.

Но пропускат ли се по този начин някои нови, все още неизследвани възможности? Може би с нарастващия интерес на обществеността към случващото се зад вратите на реставрационните работилници, все пак ще има преход от възприемането на картините в чисто естетически ключ към идеята за тях като обекти на живата материална история?