„Божествената Сара“, която е била както художник, така и актриса, заема централно място в Petit Palais в изключителна изложба за отбелязване на стогодишнината от нейната смърт. Музеят съхранява важни колекции от творби, свързани с актрисата, включително грандиозния неин портрет, нарисуван през 1876 г. от нейния приятел Жорж Клерен и дарен от сина й Морис.

Сара Бернар е родена като Анриет-Розин Бернар на 22 октомври 1844 г. в Париж като извънбрачно дете на Жудит Бернар (наричана също Жули и Юл), куртизанка с еврейски произход. Името на баща ѝ не е записано, но той изглежда е син на богат търговец. Семейството на баща ѝ плаща за нейното образование, настоява тя да бъде кръстена като католичка и ѝ оставя значителна сума, когато навършва пълнолетие.

Докато Сара е в интернат, майка ѝ се издига до най-високите позиции на парижките куртизанки, сред нейните покровители и приятели е Шарл дьо Морни, успешен финансист и индустриалец. На десетгодишна възраст, със съдействието на Дьо Морни, Сара е приета в „Граншам“, престижно августинско манастирско училище. Обявява намерението си да стане монахиня, но не винаги следва манастирските правила. Обвинена е в светотатство, когато организира християнско погребение, с шествие и церемония, за своя домашен гущер.

През 1859 година Сара научава, че баща ѝ е починал в чужбина. Майка ѝ свиква семеен съвет с участието на Дьо Морни, за да реши какво да прави с нея. Дьо Морни предлага Сара да стане актриса, идея, която ужасява Сара, тъй като никога не е влизала в театър. Дьо Морни организира нейното първо посещение на театрално представление – в „Комеди Франсез“, заедно с майка ѝ, Дьо Морни и неговия приятел Александър Дюма-баща. Пиесата, която гледат, е „Британик“ от Жан Расин, последвана от класическата комедия „Амфитрион“ от Плавт. Сара е толкова развълнувана от емоцията на пиесата, че започва да плаче силно, смущавайки публиката. Дьо Морни и другите ѝ придружители са ядосани и си тръгват, но Александър Дюма я успокоява и по-късно казва на Дьо Морни, че според него тя е създадена за сцената. След спектакъла Дюма я нарича „моята малка звезда“.

С над четиристотин творби изложбата проследява живота и театралната кариера на това „свещено чудовище“, както я нарича Жан Кокто. Легендарна изпълнителка на най-великите роли от Расин, Шекспир, Едмон Ростан и Александър Дюма, остава безсмъртна в театрите по целия свят.

Изложбата припомня нейните най-велики роли чрез костюмите, които е носила на сцената, фотографии, картини, плакати и други сувенири. Нейният „златен глас“ и високата й стройна фигура – необичайни за онези времена – държат в плен публиката, както и света на изкуството и литературата, където я боготворят. Тя е приятелка на художници като Гюстав Доре, Жорж Клерен, Луиз Абема и Алфонс Муха, но също и на писатели като Виктор Юго, Викториен Сарду и Саша Гитри, както и на музиканти и композитори като Рейналдо Хан. Тя проявява интерес и към изобретателя Никола Тесла, но за нейно съжаление той я вижда само като нещо, което го разсейва от работата му.

Може би най-често фотографираната жена в света, тя става лице на множество търговски реклами на продукти – от препарати за къдрене на коса до етикети на алкохолни напитки. Изключителната ѝ популярност на актриса и театрален предприемач създава шаблона на холивудските звезди-икони такъв, какъвто го познаваме днес. Тя самата е била и художник и цяла част от изложбата се фокусира върху този по-малко известен аспект от нейния живот.

Снимки, картини и дори филм разкриват личната страна на нейното изкуство, но също така и публичността, която тя търси за работата си като художник. Редица предмети, които са й принадлежали, също илюстрират личния живот на Сара Бернхард и нейния вкус към ексцентричност: различните й домове, с пищни, еклектични интериори и нейния гардероб. Сара Бернхард може да се счита за истинска звезда преди времето си, постоянно следяща за нови тенденции и използваща имиджа си за собствена реклама. Завладялите цялото френско общество емоции, след смъртта й през 1923 г., на 79-годишна възраст, предопределят култа към големите филмови звезди на 20-ти век. На погребението ѝ идват толкова много хора, че успяват да парализират движението в Париж.